5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 544
София, 24.09.2014 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седемнадесети септември през две хиляди и четиринадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 4703/2013 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу въззивно решение № 107 от 10.10.2013 г., постановено по в. т. д. № 232/2013 г. на Бургаски апелативен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 57 от 28.05.2013 г. по т. д. № 415/2011 г. на Бургаски окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК от [фирма] против Д. П. П. – С. иск за установяване съществуването на парично вземане за сумата 80 000 лв., произтичащо от сключен на 08.10.2004 г. договор за спогодба с нотариална заверка на подписите, за което е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 5801/2011 г. на Бургаски районен съд.
В касационната жалба се прави искане за отмяна на въззивното решение като неправилно поради нарушение на материалния закон – чл.20 ЗЗД и чл.25 ЗЗД. Навеждат се оплаквания, че въззивният съд е тълкувал договора между страните и отделните негови клаузи в противоречие с разпоредбата на чл.20 ЗЗД, в резултат на което е достигнал до незаконосъобразни изводи за характера на поетото от ответницата парично задължение и предпоставките за неговото изпълнение.
Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, обосновано в самата касационна жалба. К. твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС в решение № 167/26.01.2012 г. по т. д. № 666/2010 г. на І т. о. и решение № 81/07.07.2009 г. по т. д. № 761/2008 г. на І т. о. по въпроса „за приложението на чл.20 ЗЗД във връзка със запазване на съдържанието на тълкуваната договорна клауза в съответствие с изявената, а не с предполагаемата воля на страните”, както и в отклонение от задължителната практика на ВКС в решение № 77/08.07.2009 г. по т. д. № 2/2009 г. на І т. о. по въпроса „дали изпълнението на договорно задължение има характер на модалитет на договора съгласно чл.25 ЗЗД”.
Ответницата по касация Д. П. П. – С. от [населено място] оспорва искането за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба по съображения в писмен отговор, депозиран в срока по чл.287, ал.1 ГПК. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК и е процесуално допустима.
За да потвърди решението на Бургаски окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК от [фирма] против Д. П. П. – С. иск за установяване съществуването на парично вземане за сумата 80 000 лв., предмет на издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417, т.3 ГПК – договор за спогодба от 08.10.2004 г., Бургаски апелативен съд е приел, че не са осъществени уговорените в договора предпоставки за плащане на сумата 80 000 лв. от ответницата.
По делото не е съществувал спор, че договорът за спогодба е сключен във връзка с договор за покупко – продажба на недвижим имот, оформен с нотариален акт № 145/08.10.2004 г., с който ищецът [фирма] е прехвърлил на ответницата Д. П. – С. правото на собственост върху триетажна жилищна сграда в [населено място], изградена в груб строеж на основание отстъпено право на строеж върху общински терен. Към момента на сключване на двете сделки – 08.10.2004 г., сградата, обект на продажба, е била незаконно надстроена с преустройване на таванския етаж в трети жилищен етаж и изграждане на четвърти жилищен етаж и част от мансарден етаж с покрив. С договора за спогодба ответницата – купувач е поела задължения да погаси чрез плащане задължения на продавача към АДВ /т.1/ и да заплати на продавача сумата 55 000 лв., представляваща стойност на извършени строителни работи в закупената сграда /т.2/, а също и сумата 80 000 лв. /т.5/; Ответникът – продавач е поел задължение да узакони незаконното строителство, представляващо два надстроени етажа, на името на купувачката и да я снабди с удостоверение за ползване на сградата в срок до 30.11.2004 г. /т.3/. Според т.5 плащането на сумата 80 000 лв. е следвало да се извърши в срок от 7 дни след получаване на удостоверението за ползване на сградата.
В хода на процеса ищецът е поддържал, че ответницата се е задължила да му заплати сумата 80 000 лв. като част от продажната цена на жилищната сграда и конкретно – на двата незаконно построени етажа. Ответницата е твърдяла, че задължението за плащане на сумата 80 000 лв. е обвързано с придобиване на собствеността върху незаконно построените етажи след изпълнение на задължението на ищеца по т.3 от договора за тяхното узаконяване и снабдяването й с удостоверение за ползването им. Противоречивите позиции на страните относно съдържанието на постигнатите уговорки са мотивирали въззивния съд да предприеме тълкуване на договора за спогодба, за да изясни действителната воля на продавача и купувача по повод задължението за плащане на сумата 80 000 лв. Въззивният съд е изследвал договорните клаузи на т.3 и т.5 самостоятелно и във взаимната им връзка, като е изходил от целта на договора и от връзката му с договора за продажба. В резултат на тълкуването съдът е достигнал до извод, че страните са сключили договора за спогодба с намерение да уредят отношенията си по повод прехвърлянето на собствеността върху двата незаконно построени етажа, които ответницата не е могла да придобие по силата на договора за продажба, тъй като към датата на подписването му те не са били узаконени и съгласно чл.92 ЗС са били притежание на собственика на терена [община], а не на ищеца – продавач /титуляр на право на строеж за изграждане на жилищната сграда/; сумата 80 000 лв. е уговорена в т.5 от договора за спогодба като цена на незаконно построените етажи, която ответницата се е съгласила да заплати при условие, че ищецът изпълни задължението си по т.3 за узаконяването им и я снабди с удостоверение за ползването им като предпоставка за придобиване на собствеността върху тях, като заплащането на стойността на строително – монтажните работи за изграждане на двата етажа е предмет на уговаряне в клаузите на т.1 и т.2 от договора. Предвид установения по делото факт, че узаконяването на незаконно построените етажи не е извършено от ищеца, а от самата ответница, която е придобила собствеността върху тях след закупуване на терена от [община], въззивният съд е приел, че не са осъществени предпоставките на т.5 от договора, пораждащи за ответницата задължение за плащане на сумата 80 000 лв. В съответствие с този извод е потвърдено решението на първата инстанция, с което искът за съществуване на вземането за сумата 80 000 лв. по т.5 от договора за спогодба е отхвърлен като неоснователен.
Настоящият състав на ВКС намира, че няма основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Първият поставен в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК материалноправен въпрос за тълкуването на договора за спогодба съобразно правилата на чл.20 ЗЗД е от значение за изхода на делото, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС по приложението на чл.20 ЗЗД, както твърди касаторът. С посочените в изложението решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК – решение № 167/26.01.2012 г. по т. д. № 666/2010 г. на І т. о. и решение № 81/07.07.2009 г. по т. д. № 761/2008 г. на І т. о., както и с други служебно известни на настоящия състав решения по чл.290 ГПК – напр. решение № 115 от 01.11.2010 г. по т. д. № 939/2009 г. на І т. о., решение № 89/17.07.2009 г. по т. д. № 523/2008 г. на ІІ т. о., решение № 546/23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на ІV г. о., решение № 16/28.02.2013 г. по т. д. № 218/2012 г. на ІІ т. о. и др., Върховният касационен съд се е произнесъл, че на тълкуване подлежат неясните, непълни и неточни уговорки в договора, които поради недостатъците си пораждат съмнение и спор между страните относно действителното съдържание на постигнатото при сключване на договора общо съгласие и целените с договора правни последици; тълкуването се извършва съобразно критериите на чл.20 ЗЗД, за да се изясни действителната, а не предполагаемата воля на договарящите; прилагането на критериите на чл.20 ЗЗД предполага отделните договорни уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, но без да се подменя формираната при сключване на договора и обективирана в съдържанието му воля на договарящите. За да се произнесе по предявения иск, въззивният съд е съобразил противоречивите становища на страните относно постигнатите с договора за спогодба уговорки и поради това е предприел тълкуване на договора, насочено към изясняване на вложената в съдържанието му действителна воля на договарящите. Тълкуването, в резултат на което съдът е направил извода си за несъществуване на спорното парично вземане, е извършено съобразно критериите на чл.20 ЗЗД – отделните уговорки в договора са анализирани поотделно и във взаимната им връзка при отчитане целта на договора и на връзката му с договора за продажба, по повод на който е сключен. Съобразяването на критериите на чл.20 ЗЗД при тълкуването на договора означава, че въззивното решение е постановено в съответствие със задължителната практика на ВКС по приложението на чл.20 ЗЗД, а дали изводите на съда относно действителното съдържание на постигнатите договорни уговорки са обосновани и законосъобразни, е въпрос от значение за правилността на решението, която не е предмет на производството по чл.288 ГПК.
Вторият въпрос, с който касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване – дали изпълнението на договорно задължение има характер на модалитет на договора съгласно чл.25 ЗЗД, не е от значение за изхода на делото и не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд е приел, че задължението на ответницата за плащане на сумата 80 000 лв. е обусловено от изпълнение на насрещното задължение на ответника – касатор по т.3 от договора за спогодба за узаконяване на незаконно построените етажи в жилищната сграда, но не е квалифицирал което и да било от двете задължения като модалитет на договора по смисъла на чл.25 ЗЗД. Не е доказано и твърдението на касатора за отклонение на въззивното решение от задължителната практика в решение № 77/08.07.2009 г. по т. д. № 2/2009 г. на ВКС, І т. о. С цитираното решение е даден отговор на въпроса действителна ли е, при действието на чл.387, ал.2 и ал.3 /отм./ ТЗ, клауза в застрахователен договор, която предвижда, че неплащането в срок на част от застрахователната премия има за последица прекратяване на правоотношението. Този въпрос е абсолютно неотносим към предмета на разрешения с обжалваното решение правен спор, което изключва противоречието по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Позоваването на отделни съждения в мотивите към решението на ВКС, извън контекста на поставения за разглеждане правен въпрос, не може да служи като аргумент в подкрепа на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. т. д. № 232/2013 г. на Бургаски апелативен съд.
В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК на ответницата по касация следва да се присъдят разноски в размер на сумата 600 лв. – платено в брой адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационна жалба, съгласно договор за правна защита и съдействие от 13.12.2013 г.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 107 от 10.10.2013 г., постановено по в. т. д. № 232/2013 г. на Бургаски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК[ЕИК] – [населено място], [улица], да заплати на Д. П. П. – С. с ЕГН [ЕГН] със съдебен адрес [населено място], [улица], ет.1, сумата 600 лв. /шестстотин лв./ – разноски по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :