5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 93
София, 20.02.2013 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и трети януари през две хиляди и тринадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 464/2012 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу решение от 21.11.2011 г. по в. гр. д. № 4285/2011 г. на Софийски градски съд, ІV-В състав, в частта, с която след частична отмяна на решение от 23.09.2010 г. по гр. д. № 43830/2008 г. на Софийски районен съд дружеството – касатор е осъдено да заплати на [фирма] сумата 13 758 лв. по предявен иск с правно основание чл.266, ал.1 ЗЗД, ведно със законната лихва от 12.12.2008 г. до окончателното плащане и разноски по чл.78, ал.1 ГПК в размер на сумата 2 446.16 лв.
В касационната жалба се прави искане за отмяна на въззивното решение в обжалваната част поради неговата необоснованост и противоречие с материалния и процесуалния закон. К. излага подробни оплаквания в подкрепа на становището, че въззивният съд е уважил иска за заплащане на възнаграждение по чл.266, ал.1 ЗЗД, без да има доказателства по делото за сключен между страните договор за изработка, за съответствие на монтираните от ответника асансьорни уредби с изготвените технически задания и проекти, за тяхната годност за използване по предназначение и за приемането им от възложителя по правилата на чл.264 ЗЗД.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допускането на касационно обжалване е обосновано с твърдения, че въззивният съд се е произнесъл с решението си по следните значими за изхода на делото въпроси : 1. Следва ли извършеното по договор за изработка с предмет строително – монтажни работи да бъде прието изрично от възложителя, за да се дължи възнаграждение по смисъла на чл.266, ал.1 ЗЗД; 2. Какво е значението на сертификата за качество и контрол на изработеното, издадено от компетентен орган; означава ли наличието на същия, че изработеното е съобразно договора, при положение, че техническата експертиза показва несъответствие между техническата документация за реализирането и възложеното по договора. По отношение на първия въпрос се поддържат всички основания по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК, а във връзка с втория – само основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. За доказване на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК са представени решения на ВКС, постановени при действието на ГПК от 1952 г. /отм./ и по новия съдопроизводствен ред на чл.290 ГПК.
Ответникът по касация [фирма] – [населено място], оспорва искането за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба по съображения, развити в писмен отговор по чл.287 ГПК.
Върховен касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да отмени частично решението на Софийски районен съд и да осъди [фирма] да заплати на [фирма] претендираната на основание чл.266, ал.1 ЗЗД сума в размер на 13 758 лв., Софийски градски съд е приел, че ищецът дължи посочената сума като възнаграждение за извършен монтаж на асансьорни уредби, възложен на ответника в качеството му на подизпълнител по рамков договор за строителство от 10.08.2006 г. След анализ и преценка на доказателствата по делото въззивният съд е направил извод, че установеното от съдебно – техническата експертиза отклонение в монтажа на една от асансьорните уредби от предварително одобрената от възложителя техническа документация, изразяващо се в монтиране на допълнителни планки, не е основание за отказ от изплащане на възнаграждението, тъй като се дължи на несъответствие на предложените от възложителя проекти с цялостния проект на сградата. Като допълнителен аргумент в подкрепа на извода за съответствие на изпълнената работа с поръчката на възложителя е посочено и обстоятелството, че асансьорните уредби са сертифицирани за качество и краен контрол още през 2007 г. За неоснователно е счетено възражението на ответника, че не дължи заплащане на възнаграждение, тъй като работата по монтаж на асансьорните уредби не е приета надлежно с нарочен предавателно – приемателен протокол. Решаващият въззивен състав е изложил съображения, че след като годността за използване на асансьорните уредби е удостоверена изрично с акт на „Б.”, възложителят следва да заплати уговореното възнаграждение за изпълнение на работата по монтирането им.
Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Първият поставен от касатора въпрос се свежда до това, съставлява ли изричното приемане на възложена с договор за изработка работа условие за заплащане на възнаграждение по чл.266, ал.1 ЗЗД от възложителя на изпълнителя. Въпросът е от значение за изхода на делото и отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с казуалната и със задължителната практика на ВКС в представените с изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК съдебни решения.
Въззивният съд е уважил иска по чл.266, ал.1 ЗЗД, след като е достигнал до извод, че макар да не е съставен нарочен предавателно – приемателен протокол между страните, изпълнената от ищеца работа по монтаж на асансьорните уредби следва да се счита за приета от ответника – възложител с оглед на доказания по делото факт, че монтираните асансьорни уредби са сертифицирани за качество и краен контрол и годността за използването им по предназначение е удостоверена с акт на овластено с необходимата компетентност лице. При формиране на решаващия си извод по съществото на спора съдът очевидно е съобразил и безспорния в процеса факт, че асансьорните уредби се използват от възложителя за целите, за които са монтирани. В постановеното по реда на чл.290 ГПК с характер на задължителна съдебна практика по чл.280, ал.1, т.1 ГПК решение № 250 от 11.01.2012 г. по т. д. № 535/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., Върховният касационен съд е отговорил отрицателно на въпроса следва ли възложената с договор за изработка работа да е приета изрично от възложителя, за да се дължи възнаграждение на изпълнителя по чл.266, ал.1 ЗЗД. В решението е прието, че ако възложителят е във фактическа власт на изработеното от изпълнителя съоръжение и същото функционира по предназначение, без възложителят да е направил своевременно възражения за недостатъци при изработката, изработеното следва да се счита за прието с конклудентни действия и възложителят дължи заплащане на възнаграждение за него, съгласно чл.266, ал.1 ЗЗД. Възможността за приемане на работата не само изрично, а и с конклудентни действия, е призната и в цитираното от касатора решение № 48/31.03.2011 г. по т. д. № 822/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., също постановено по реда на чл.290 ГПК. Посочената задължителна практика е съобразена при постановяване на обжалваното решение, тъй като присъждането на претендираното с иска възнаграждение по чл.266, ал.1 ЗЗД е последица от извода за доказано съответствие на изпълнената от ищеца – изпълнител работа с поръчката на възложителя и за приемането й от ответника – възложител с конклудентни действия, изключващи възражението за недължимост на възнаграждението. Съставените от „Б.” актове са разгледани в контекста на преценката дали монтираните асансьорни уредби са годни за използване по предназначение, т. е. дали отговарят на поръчаното от възложителя като условие за презумиране на мълчаливото приемане на работата. Поради това е несъстоятелна тезата на касатора, че въззивният съд се е отклонил от практиката в решение № 48/31.03.2011 г. по т. д. № 822/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., като е заместил с актовете липсващото му волеизявление за приемане на работата.
К. се е позовал на противоречие на въззивното решение със задължителната практика на ВКС в решение № 19/23.02.2009 г. по т. д. № 474/2008 г. на І т. о. и решение № 196/05.03.2010 г. по гр. д.№ 747/2009 г. на ІІІ г. о. Посочените решения обаче не доказват основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, доколкото са постановени по правни въпроси, неотносими към предмета на настоящото дело /съответно за вида недействителност на договор за възлагане на обществена поръчка по реда на ЗОП, сключен след процедура за възлагане на обществена поръчка, проведена от лице, което няма качеството на възлагател по смисъла на чл.4, ал.1 ЗОП /отм./, и за случаите, в които частичното изпълнение при договор за изработка дава основание да се претендира възнаграждение по чл.266, ал.1 ЗЗД/.
При наличие на формирана задължителна практика по въведения от касатора правен въпрос е безпредметно обсъждането на сочените в изложението решения на ВКС, постановени при действието на ГПК от 1952 г. /отм./ – решение № 1661/06.12.1999 г. по гр. д. № 972/99 г. и решение № 230/25.02.2000 г. по гр. д. № 1286/99 г. За изчерпателност следва да се отбележи, че съпоставени с обжалваното решение, тези решения не сочат на противоречива практика по приложението на чл.266, ал.1 ЗЗД, тъй като съдържат аналогичен отговор на релевантния за спора правен въпрос, а именно – че възложителят по договор за изработка дължи възнаграждение на изпълнителя във всички случаи на изрично или мълчаливо приемане на изпълнената съобразно договора работа.
Вторият поставен в изложението въпрос – за значението на издадения от компетентен орган сертификат за качество и контрол на изработеното по договор за изработка при наличие на техническа експертиза, доказваща несъответствие между техническата документация за възлагане на работата и реално изпълненото, не попада в приложното поле на касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. Макар да е съобразил съставените от „Б.” актове, въззивният съд не е обсъждал изрично тяхното правно значение от гледна точка на нормативната уредба, съдържаща се в приетата с ПМС № 242/24.10.2011 г. Наредба за съществените изисквания и оценяване съответствието на асансьорите и техните предпазни устройства /обн. ДВ бр.94/2011 г./. Що се отнася до изводите за доказателствената сила на актовете, те са израз на същинската правораздавателна дейност на въззивната инстанция, свързана с преценката на доказателствата и установяване на фактическата обстановка по делото, която според разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС е недопустимо да бъде ревизирана в стадия на производството по чл.288 ГПК за селекция на касационните жалби. Несъответствието на въпроса с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК изключва необходимостта да се обсъжда дали въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
По изложените съображения решението по в. гр. д. № 425/2011 г. на Софийски градски съд не следва да се допуска до касационно обжалване.
Ответникът по касация не е претендирал разноски и такива не следва да му се присъждат.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение от 21.11.2011 г., постановено по в. гр. д. № 4285/2011 г. на Софийски градски съд, ІV-В състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :