8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 607
София, 28.10.2014 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на осми октомври през две хиляди и четиринадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 4739/2013 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], Е. Е. И. и З. М. Л. – И. – двете от [населено място], срещу въззивно решение № 1631 от 29.07.2013 г., постановено по т. д. № 2061/2012 г. на Софийски апелативен съд, 5 състав. С посоченото решение е потвърдено решение от 07.03.2012 г. по т. д. № 1775/2011 г. на Софийски градски съд, VІ-3 състав, с което е признато за установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК, че [фирма], Е. Е. И. и З. М. Л. – И. дължат солидарно на [фирма] сумата 41 083.15 евро, ведно със законната лихва от 27.01.2011 г. до окончателното плащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист от 21.02.2011 г., и на ищеца са присъдени разноски по чл.78, ал.1 ГПК.
В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и нарушения на материалния и процесуалния закон. Касаторите излагат доводи, че в противоречие с разпоредбата на чл.535 ТЗ въззивният съд е приел за действителен записа на заповед, сочен за източник на установяваното по реда на чл.422 ГПК вземане, въпреки липсата на ясна индивидуализация в съдържанието му на личността на издателя, поел задължението за плащане. Поддържат, че съдът е разпределил неправилно доказателствената тежест между страните като не е съобразил, че при възникнал спор относно обезпечителната функция на записа на заповед доказателствената тежест за установяване на каузалното правоотношение, за обезпечаване на което е издаден записът на заповед, се носи от поемателя, в случая – от ищеца, а когато последният отрича обвързаността на записа на заповед със соченото от издателя – ответник каузално правоотношение и не посочва отношението, послужило като причина за издаване на записа на заповед, искът за съществуване на вземането подлежи на отхвърляне. Позовават се на необоснованост на изводите на съда за доказана обезпечителна функция на записа на заповед по отношение на всички задължения, произтичащи от сключен между ищеца и праводателя на [фирма] договор за финансов лизинг, както и на необоснованост и противоречие с материалния закон – чл.20а ЗЗД и чл.121 ЗЗД, на извода за валидно поето от З. М. Л. – И. задължение за плащане на обещаната със записа на заповед сума. В касационната жалба е направено и оплакване за недопустимост на въззивното решение поради разглеждане на иска по чл.422, ал.1 ГПК на непредявено основание – като иск за съществуване на парично вземане по договор за финансов лизинг, вместо като иск за съществуване на парично вземане по запис на заповед.
Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, обосновани в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
Ответникът по касация [фирма] – [населено място], оспорва искането за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба по съображения в писмен отговор от 18.12.2013 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежни страни в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Производството по т. д. № 1775/2011 г. е образувано пред Софийски градски съд по предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК от [фирма] против [фирма], Е. Е. И. и З. М. Л. – И. положителен установителен иск за съществуване на парично вземане в размер на 41 083.15 евро, представляващо част от вземане по запис на заповед от 25.05.2009 г., въз основа на който е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК, оспорена с възражение от длъжниците в срока по чл.414 ГПК. В исковата молба е посочено, че тримата ответници са солидарно задължени за плащане на сумата по записа на заповед, първият – в качеството на издател на менителничния ефект, а другите двама – в качеството на авалисти.
В срока по чл.131 ГПК ответниците са оспорили иска с възражения за недължимост на вземането поради нищожност на записа на заповед, произтичаща от неопределеност на личността на издателя, а ответницата З. Л. – И. е навела и твърдения, че не е подписвала записа на заповед като авалист. Ответниците [фирма] и Е. И. са въвели и твърдения, че записът на заповед е издаден като обезпечение на вземането на [фирма] за лизингова цена по договор за финансов лизинг от 28.01.2008 г., сключен с праводателя на [фирма] – [фирма], по който няма непогасени задължения. В депозирана по делото допълнителна искова молба ищецът е признал фактите относно сключването на договора за лизинг и издаването на записа на заповед и е посочил, че тримата ответници, в качеството съответно на правоприемник на лизингополучателя [фирма] и на солидарни длъжници, подписали анекс № 1 към договора за гарантиране задълженията на лизингополучателя, имат непогасени задължения за лизингови вноски, неустойки за забава, данъци и застрахователни премии в размер, равен на частта от вземането по записа на заповед, за която е издадена заповедта по чл.417 ГПК, респ. е предявен искът по чл.422, ал.1 ГПК.
Първоинстанционният съд е приел, че записът на заповед е действителен и че е доказано издаването му с цел обезпечаване на всички задължения на лизингополучателя по договора за лизинг, а не само тези за плащане на лизингови вноски. След като се е позовал на заключението на съдебносчетоводната експертиза по делото за наличие на непогасени задължения за лизингови вноски, неустойки, данъци и застрахователни премии в размер, съвпадащ с размера на спорното вземане, Софийски градски съд е признал вземането за съществуващо както спрямо ответника – издател на записа на заповед /правоприемник на лизингополучателя по договора за лизинг/, така и спрямо ответниците – авалисти.
Решението на първата инстанция е обжалвано от ответниците с въззивна жалба пред Софийски апелативен съд. Въззивният съд е счел за неоснователни доводите във въззивната жалба за недопустимост на решението поради разглеждане на иска на основание, различно от предявеното – договор за финансов лизинг вместо запис на заповед. Изложил е съображения, че съпътстващото записа на заповед каузално правоотношение, породено от договора за лизинг, е въведено от ответника [фирма] с отговора на исковата молба и е анализирано и обсъдено по този повод, поради което разглеждането му не съставлява подмяна на основанието на предявения иск. С мотив, че текстът на записа на заповед сочи ясно като издател на ефекта търговското дружество – ответник, въззивният съд е определил като неоснователен и довода в жалбата за нищожност на записа на заповед. След анализ на заключението на назначената в първоинстанционното производство графологична експертиза въззивният съд е преценил, че от същото се установява, че подписът за авалист /поръчител/ под текста на записа на заповед е положен от ответницата З. Л. – И., и е приел за неоснователно възражението на ответницата за липса на съгласие за менителничното й задължаване.
В изпълнение на правомощията си по чл.269 ГПК Софийски апелативен съд е обсъдил и доводите на страните за обвързаност на записа на заповед с договора за лизинг. Като е взел предвид клаузата на чл.16 от договора, с която е уговорено за обезпечаване редовното и точно изпълнение на всички произтичащи от договора задължения, включително за неустойки, разноски и лихви, лизингополучателят да издаде в полза на лизингодателя запис на заповед, съдът е приел за безспорно доказана обезпечителната функция на записа на заповед по отношение на всички произтичащи от договора задължения. От представения по делото анекс № 1/25.05.2009 г. към договора за лизинг съдът е направил извод, че с анекса ответниците – физически лица са се задължили лично да отговарят солидарно с лизингополучателя [фирма] за изпълнение на договорните му задължения към лизингодателя [фирма]. В съответствие с така възприетите факти и със заключението на счетоводната експертиза за наличие на непогасени задължения на лизингополучателя по договора за лизинг в размер, съответстващ на частта от вземането по записа на заповед, за която е предявен искът по чл.422 ГПК – 41 083.15 евро, съдът е направил решаващия извод, че установяваното с иска вземане на ищеца към тримата ответници в качеството им на издател и на авалисти по записа на заповед съществува и е потвърдил постановеното в този смисъл първоинстанционно решение.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
В касационната жалба касаторите са навели довод по чл.281, т.2 ГПК за недопустимост на въззивното решение. Според разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, Върховният касационен съд следи служебно за допустимостта на обжалваното въззивно решение и в стадия на производството по чл.288 ГПК и ако съществува вероятност решението да е недопустимо, е длъжен да го допусне до касационен контрол за проверка на допустимостта по реда на чл.290 ГПК.
Преценката на данните по делото и на доводите по чл.281, т.2 ГПК не води до извод за съществуваща вероятност постановеното от Софийски апелативен съд въззивно решение да е процесуално недопустимо. Въззивният съд, както и първоинстанционният съд, са се произнесли по иска, с който са били сезирани – предявен при предпоставките на чл.422, ал.1 ГПК положителен установителен иск за съществуване на парично вземане по запис на заповед, въз основа на който е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК. Разглеждането на породеното от договора за финансов лизинг правоотношение в рамките на производството по чл.422, ал.1 ГПК и преценката му при разрешаване на спора за съществуване на вземането по записа на заповед не могат да се квалифицират като недопустима подмяна на основанието на предявения иск по почин на съда. Лизинговото правоотношение е въведено в процеса от самите касатори, които в отговора на исковата молба са навели твърдения за издаване на записа на заповед като обезпечение на договора за финансов лизинг и за липса на непогасени задължения по договора, пораждащи право на поемателя – кредитор да търси изпълнение по записа на заповед. При така заявената защитна позиция въззивният съд е процедирал съобразно разрешението, възприето в т.17 от Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС – изследвал е каузалното правоотношение, релевирано от ответниците като основание за менителничното им задължаване със записа на заповед, доколкото основаните на каузалното правоотношение възражения биха имали за последица погасяване на вземането по записа на заповед. Изследването на каузалното правоотношение не е довело до подмяна на основанието на иска, а след като искът е разгледан на основанието, на което е предявен, не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо и не се налага процесуалната му допустимост да се проверява по реда на чл.290 ГПК.
Неоснователно е искането на касаторите за допускане на решението до касационно обжалване по първия формулиран в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК правен въпрос : „За успешното провеждане на иска с правно основание чл.422 ГПК при въведени от длъжника възражения за наличие на каузално правоотношение, за обезпечаването на което е издаден запис на заповед, ищецът следва ли да доказва каузалното правоотношение, от което произтича вземането му, за обезпечение на което е издадена ценната книга, при условие, че отрича връзката й със соченото по делото от ответника/длъжник каузално правоотношение”. Посоченият въпрос не е от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Макар в допълнителната искова молба да е заявил принципно становище за самостоятелното значение на записа на заповед като правопораждащ спорното вземане юридически факт, ищецът не е отрекъл обвързаността на записа на заповед с договора за финансов лизинг, посочен от ответниците като причина за издаване на записа на заповед. В допълнителната искова молба ищецът подробно е изложил обстоятелства относно сключването на договора, издаването на запис на заповед с цел обезпечаване на породените от договора задължения на лизингополучателя и наличието на останали непогасени задължения за лизингови вноски, неустойки, такси и застрахователни премии, чието изпълнение е обезпечено със записа на заповед и поражда солидарна отговорност за ответниците за плащане на обещаната с него сума /до размер на непогасените задължения/. Съдържанието на допълнителната искова молба разкрива признание на каузалното правоотношение и на обезпечителната функция на записа на заповед от страна на ищеца, а не отричането им, както твърдят касаторите. Въззивният съд е изследвал каузалното правоотношение и след преценка на фактите и доказателствата по делото е приел за доказано не само неговото възникване, но и наличието на непогасени задължения по него, обхванати от обезпечителната функция на записа на заповед. Решаващите изводи на въззивния съд за съществуване на установяваното с иска по чл.422, ал.1 ГПК парично вземане са формирани в съответствие с възприетите в Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2013 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС разрешения /т.17/, с които са преодолени противоречията в практиката на ВКС по чл.290 ГПК по въпроса за предмета на доказване и разпределянето на доказателствената тежест при предявен установителен иск по чл.422 ГПК в хипотезата на издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на запис на заповед. Касаторите са се позовали именно на такава практика /решение № 149/05.11.2010 по т. д. № 49/2010 г. на ВКС, І т. о., и решение № 103/24.06.2009 г. по т. д. № 717/2008 г. на ВКС, ІІ т. о./ и доколкото тя предхожда тълкувателното решение, с което въззивното решение е съобразено, не би могла да подкрепи основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Въпросът в п.ІІ от изложението „за задължението на съда да тълкува волята на страните, изразена в записа на заповед и каузалното правоотношение, станало причина за издаването му, към датата на издаване на ценната книга, респ. сключването на сделката, при спазване на правилото, установено в чл.20 ЗЗД, за установяване обезпечителната функция на записа на заповед, към каузалното правоотношение, предвид характера му да обслужва конкретни между издателя и поемателя отношения и в определен размер” е поставен във връзка с оплакването в касационната жалба, че въззивният съд неправилно е отнесъл обезпечителната функция на записа на заповед към всички произтичащи от договора за лизинг задължения, а не само към задълженията за плащане на лизингови вноски. Преценката на въззивния съд за вида и съдържанието на обезпечените със записа на заповед задължения по договора за лизинг не е обусловена от тълкуване на волята на страните, изразена в договора и в записа на заповед. Изводът, че записът на заповед обезпечава не само основното задължение на лизингополучателя за плащане на лизингови вноски, но и акцесорните и вторични задължения за неустойки, такси, премии и др., е основан на клаузата на чл.16 от лизинговия договор, в която ясно и точно е посочено, че като обезпечение на редовното и точно изпълнение и заплащане на всички суми по договора, както и на сумите за договорни неустойки, разноски и лихви за забава, лизингополучателят се задължава да издаде и предаде на лизингополучателя валиден запис на заповед. Яснотата на договорната клауза, определяща обхвата на обезпечителната функция на записа на заповед, не е налагала съдът да тълкува изразената в договора и в записа на заповед воля на страните. Поради това въпросът дали съдът е изпълнил задължението си да извърши тълкуването при спазване на критериите на чл.20 ЗЗД е неотносим към формирането на решаващите изводи на въззивния съд по съществото на правния спор. Доколкото тези изводи не са обусловени от тълкуване на договора и/или на записа на заповед, въззивното решение не може да се допусне до касационен контрол на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, обосновани с твърдения за противоречие на решението със задължителна и казуална практика на ВКС по приложението на чл.20 ЗЗД.
Общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК не е осъществено и по отношение на въпросите, посочени като значими за произнасянето по иска срещу касаторката З. М. Л. – И. : „За задължението на съда да постанови решението си въз основа на доказани съобразно правилата на доказателствената тежест правнорелевантни факти, като обсъди всички доказателства и доводите на страните, вкл. и заключенията на приетите по делото експертизи, съгласно чл.235, ал.2 ГПК и чл.195, ал.1 ГПК; За предпоставките за възникване на солидарна отговорност, съгласно правилото на чл.121 ЗЗД”. Въззивният съд е мотивирал становището си за основателност на предявения срещу З. Л. – И. иск с две съображения – първо, че като е подписала анекс № 1 към договора за лизинг, ответницата се е задължила солидарно с лизингополучателя да отговаря за задълженията му, произтичащи от договора за финансов лизинг, и второ – че солидарната й отговорност за плащане на сумата по записа на заповед произтича от качеството й на авалист, подписал записа на заповед. Изводът за задължаване по каузалната и по менителничната сделка е направен след обсъждане на анекса и на заключението на съдебнографологичната експертиза, на базата на което съдът е приел за установено, че З. Л. – И. е подписала анекса и записа на заповед. В действителност експертното заключение съдържа констатация, противоположна на извода на въззивния съд, а именно – че подписите в анекс № 1 и в записа на заповед не са положени от З. Л. – И.. Несъответствието между заключението и извода на въззивния съд обаче е от значение за правилността на въззивното решение, тъй като касае преценката на доказателствата и по-конкретно правилното възприемане на съдържащото се в заключението експертно мнение относно принадлежността на подписа. Според задължителните разрешения в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС въпросите, които се отнасят до обсъждането на събраните по делото доказателства и до възприемане на фактическата обстановка по спора не съставляват правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а са от значение за правилността на въззивното решение, и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. С оглед на това не следва да се обсъждат доводите в изложението за разрешаване на поставените два въпроса в отклонение от задължителната практика в Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС и в противоречие с практиката в решение № 1155/30.11.1993 г. по гр. д. № 465/1993 г.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд въззивно решение по т. д. № 2061/2012 г.
Ответникът по касация не е претендирал и доказал разноски за производството по чл.288 ГПК и такива не следва да му бъдат присъждани.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1631 от 29.07.2013 г., постановено по т. д. № 2061/2012 г. на Софийски апелативен съд, 5 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :