О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 638
Гр. София, 13.11.2018 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, второ отделение, в закрито съдебно заседание на 10.10.2018 година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
Като изслуша докладваното от съдия П. Хорозова т.д.№ 1048/2018 г., за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от процесуалните пълномощници на ЗАД ЗДРАВНООСИГУРИТЕЛЕН ИНСТИТУТ [населено място] /дружеството е заличено от ТР без ликвидация след депозиране на касационната жалба, правоприемник е ЖИВОТОЗАСТРАХОВАТЕЛЕН ИНСТИТУТ АД/, срещу решение № 51 от 08.01.2018 г. по т.д.№ 2905/2017 г. по описа на Софийския апелативен съд, ТО, 13 състав, с което е потвърдено решение № 635 от 03.04.2017 г. по т.д.№ 2901/2016 г. на СГС, ТО, VІ-8 състав за отхвърляне на иска на касатора против ЕЛЕКТРОЕНЕРГИЕН СИСТЕМЕН ОПЕРАТОР ЕАД [населено място] с правно основание чл.79 ал.1 ЗЗД /неправилно квалифициран по чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД/ за заплащане на сумата 53 699.80 лв., представляваща внесена от ищеца гаранция за изпълнение по Договор № 94-ЦУ/25.11.2014 год., ведно със законната лихва върху сумата, считано от подаване на исковата молба в съда, както и са присъдени разноски.
В жалбата се съдържат подробни доводи за наличие на основания по чл.281 т.2 и т.3 ГПК за касиране на решението – поради недопустимост, евентуално – неправилност, с оглед допуснати от съда нарушения на съдопроизводствените правила, материална незаконосъобразност и необоснованост. Претендира се отмяната /обезсилването/ му, като с оглед констатираните пороци се моли делото да бъде върнато на друг състав на въззивния съд за произнасяне по предявения иск с правно основание чл.55 ЗЗД или за постановяване на решение по същество, с което искът да бъде уважен, с присъждане на сторените по делото разноски.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се моли да бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното решение, при условията на чл.280 ал.1 т.1 ГПК и чл.280 ал.2 ГПК, като са формулирани следните правни въпроси: 1/ Длъжен ли е въззивният съд в своята решаваща функция по същество на спора да обсъди всички доказателства и доводи на страните, съгласно изискването на чл.236 ал.2 ГПК; 2/ При изменение на правната квалификация на предявените искове какви са правомощията на въззивния съд и длъжен ли е да даде указания на страните относно подлежащите на доказване факти; 3/ При определяне на правната квалификация на иска, съдът следва ли да изхожда от заявените от ищеца в исковата молба твърдения и фактически обстоятелства; 4/ При наведени в исковата молба твърдения за наличието на развален договор /респективно прекратяване на договора поради изтичане на неговия срок/, по който се претендира връщане на платена гаранция, допустимо ли е съдът да квалифицира предявения иск като такъв по чл.79 от ЗЗД; 5/ Фактическият състав на иска по чл.79 от ЗЗД предполага ли наличие на валидно облигационно правоотношение между страните; 6/ Когато в договора между страните е уговорен определен ден за изпълнение на задължението, издаването на фактура представлява ли основание за поставяне на длъжника в забава относно изпълнението на задължението му; 7/ При тълкуване на договора съобразно чл.20 ЗЗД следва ли съдът да се ръководи от изявената, а не предполагаемата воля на страните, с оглед запазване съдържанието на тълкувания договор; 8/ При тълкуване на договора, следва ли съдът да тълкува отделните уговорки на страните във връзка една с друга; 9/ Може ли да породи действие изявление за разваляне на договор, с което не е посочено конкретно основание за развалянето; Има ли право съдът да обсъжда основание за разваляне на договора, посочено от страната извън едностранното изявление за разваляне в хода на процеса; 10/ Може ли изявление за разваляне на договор да породи действие, ако договорът вече е прекратен на друго основание; 11/ Има ли право неизправната страна по договора да развали същия; 12/ Възможно ли е да бъде развален договор без даване на допълнителен срок за изпълнение, ако между страните няма изрична уговорка в този смисъл; 13/ Възможно ли е да бъде развален едностранно договорът от страна, за която неизпълнението е очевидно незначително по размер и следва ли да се преценява тази незначителност спрямо целия обем и срок на действие на договора. По всеки въпрос се сочи практика на ВКС, на която решението противоречи. Отделно се излагат и доводи за наличие на основания по чл.280 ал.2 ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност на обжалваното решение.
Ответникът по касационната жалба – ЕЛЕКТРОЕНЕРГИЕН СИСТЕМЕН ОПЕРАТОР ЕАД, чрез процесуалния си пълномощник, с депозиран в срока по чл.287 ГПК писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на решението до касационен контрол, евентуално счита жалбата за неоснователна. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, с оглед доводите на страните и данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е депозирана от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен акт, поради което е процесуално допустима.
За да приеме чл.79 ал.1 ЗЗД като правно основание на иска за връщане на гаранцията от 53 699.80 лв., а не заявената от ищеца и възприета от първата инстанция квалификация по чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД, съставът на въззивния съд въз основа на данните по делото е приел, че се касае за задължение, чието изпълнение след приключване на договорните отношения е регламентирано изрично в сключения застрахователен договор. Поради това, претенцията за неговото изпълнение представлява иск за реално изпълнение на договорно задължение, макар и уреждащо последиците при прекратяването на договора. В случая ищецът твърди сключен договор, по който е платил гаранция за изпълнение, прекратяване на договора на 31.01.2016 г. по взаимно съгласие, евентуално разваляне на договора поради неизпълнение на задълженията на възложителя, като претендира връщане на паричната гаранция съгласно чл.3.7. от договора. Въззивният съд е приел, че промяната в правната квалификация на иска не води до недопустимост на обжалваното решение, т.к. първостепенният съд е обсъдил именно относимите въведени от страните факти и се е произнесъл по предявения спорен предмет, като тежестта на доказване също е била правилно разпределена.
По основателността на иска въззивният съд е приел, че след проведена процедура по реда на ЗОП с предмет: „Медицинска застраховка на работниците и служителите на ЕСО ЕАД” е сключен процесният договор за срок до 01.12.2016 г.; че ищецът – изпълнител по договора е платил парична гаранция по чл.3.4. в размер на исковата сума; че след 07.01.2016 г. между страните е разменена кореспонденция, съдържаща волеизявления за прекратяване и за разваляне на договора на различни основания, инициирана от ищеца. След обсъждане и анализ на доводите и възраженията на страните и събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност, съдът е намерил за недоказани твърденията на ищеца, че договорът за застраховка е прекратен на 31.01.2016 г. по взаимно съгласие на страните, евентуално, че е прекратен на 15.02.2016 г. на основание чл.202, ал.2 КЗ /отм./, евентуално, че е прекратен поради непреодолима сила по смисъла на чл.8.1. от договора /въз основа на акт на държавен орган – КФН/, евентуално, че е развален на 24.03.2016 г. с нотариална покана рег.№ 2943 от 23.03.2016 г., евентуално, че е развален с връчване на ответника на препис от исковата молба по делото.
Съдът е посочил, че всички хипотези на прекратяване на договора са изрично регламентирани между страните: освен при непреодолима сила и по взаимно съгласие /чл.10.1.3./, договорът може да бъде прекратен с едностранно изявление от страна на възложителя, при условията на чл.10.1.2., 10.1.4. /ако изпълнителят банкрутира или по друг начин стане неплатежоспособен/ и 10.1.5., а с едностранно изявление от страна на изпълнителя – само в случаите на измама при ползване на здравните дейности и други злоумишлени действия, груба небрежност или преднамерено пропускане на известни на застрахованите лица факти и пр. /чл.10.1.6./, като предвидените предпоставки в случая не са налице.
Изложени са доводи, че договорът не е прекратен с първото писмо от ищеца до ответника от 07.01.2016 г. на основание чл.10.І.4., с оглед предписания от КФН за прекратяване на губещите договори, т.к. право на такова прекратяване има възложителят, а не изпълнителят. С писмо от 22.01.2016 г. ищецът прави 30-дневно предизвестие за прекратяване на договора, без да сочи основания по чл.10.І.6. Позоваването едва в исковата молба на разпоредбите на чл.214 ал.3 вр. с чл.196 ал.1 пр.2 КЗ /отм./ като основание за прекратяване на договора, не може да санира непълнотата и неяснотата на изявлението, а и цитираните норми са неприложими – касае се за договор, сключен по реда на ЗОП и подчинен на императивни правни норми, който не е за абонаментна застраховка по смисъла на чл.214, ал.3 КЗ /отм./, за да може да бъде прекратен едностранно от застрахователя с едномесечно предизвестие. На 27.01.2016 г. ответникът изпраща на ищеца проект на споразумителен протокол за прекратяване на сключения договор по взаимно съгласие при условие на учредяване на финансови обезпечения и задържане на гаранцията за изпълнение. С писмо от 29.01.2016 г. ищецът отговаря, че приема предложението и счита договора за прекратен от 31.01.2016 г., но отказва да приеме останалите клаузи на споразумението и претендира връщане на гаранцията. С писмо от същата дата ответникът изрично заявява, че с оглед отхвърляне на финансовите условия за прекратяване на договора, същият следва да бъде изпълняван за срока, за който е сключен. С насрещно писмо от 02.02.2016 г. ищецът заявява, че счита договорът за прекратен от 31.01.2016 г. и няма да се отзове на поканата за среща между страните. Въззивният съд е приел, че липсва прекратяване на договора за застраховка по взаимно съгласие, тъй като липсва съвпадение в насрещните изявления на страните в тази връзка. Не е налице и прекратяване на договора с конклудентни действия – неизпълнение на задълженията по него след 31.01.2016 г. Такова основание за прекратяване не е предвидено, а и задължението на възложителя за плащане на застрахователната премия за м. февруари 2016 г. е обусловено от издаване на фактура от изпълнителя, съгласно чл.2.2. от договора. За неоснователно е счетено и твърдението за прекратяване на договора поради непреодолима сила /акт на държавен орган – АУАН, издаден от КФН за установено нарушение на чл.80 ал.1 КЗ – недостиг на гаранционен капитал и писмени указания в тази връзка/, т.к. основанието за това не съответства на уговореното в чл.8.1. и чл.8.2. от договора като непреодолима сила, нито пък актът касае конкретния договор. С писмо от 08.02.2016 г., с оглед „прекратения” договор, ищецът изисква от ответника връщане на индивидуалните застрахователни /здравни/ карти на застрахованите лица, легитимиращи ги пред изпълнителите на здравни дейности и услуги. Изрично е заявено, че с оглед липсата на действащ договор, застрахованите лица нямат право да се възползват от услугите по договора и застрахователят няма да поеме финансовото им обезпечаване. С поредно писмо от 15.02.2016 г. ищецът уведомява ответника, че са изплатени основателните претенции до прекратяването на договора, че на основание чл.202 ал.2 КЗ /отм./ счита договора за прекратен и на основание чл.3.7. изисква връщане на гаранцията за неговото изпълнение. Според въззивния съд това изявление не е породило целения правен ефект, т.к. застрахователният договор може да се прекрати на основание чл.202 ал.2 КЗ /отм./, само ако е договорено разсрочено плащане на вноските от застрахователната премия, ако има неплащане на разсрочена вноска и ако застрахователят е отправил писмено предупреждение до застрахования, че при неплащане в 15-дневен срок, договорът ще бъде прекратен – предпоставки, които в случая не са налице.
С писмо от 18.02.2016 г., получено от ищеца на 22.02.2016 г., ответното дружество прави изявление за разваляне на договора поради неизпълнение на задълженията на застрахователя, на основание чл.9.1. от същия и съгласно чл.7.6. усвоява гаранцията за изпълнение, а с писмо от 26.02.2016 г. изпраща протоколи за върнати здравни карти на работниците и служителите и членовете на техните семейства. Съдът е намерил, че с изявлението на ответника до ищеца договорът е прекратен едностранно от възложителя, при условията на чл.9.1. – поради забава или неизпълнение на някое от задълженията на изпълнителя. Посочил е, че същото е предшествано от множество неоснователни изявления на изпълнителя за прекратяване на договора и действия, които блокират изпълнението му, което се приравнява на категоричен и виновен отказ на застрахователя да изпълнява договорните си задължения занапред. За неоснователно е счетено възражението на ищеца, че като неизправна страна възложителят няма право да развали договора, т.к. не е платил застрахователната премия за м.февруари 2016 г. Прието е, че с оглед клаузата на чл.2.2. от договора изискуемостта на вземането настъпва след представяне от страна на изпълнителя на данъчна фактура. Като е счел договора за прекратен от 31.01.2016 г., изпълнителят не е издал данъчна фактура за дължимата премия /която се изчислява за всеки месец поотделно/, поради което не може да се приеме, че възложителят е в забава. Основанието за разваляне на договора от страна на възложителя по чл.9.1. му дава право да задържи гаранцията за изпълнение на договора, съгласно чл.7.6., съответно не са налице основанията на чл.3.7. за връщането й. Развалянето на договора е с действие занапред, поради което и отправената от ищеца на 23.03.2016 г. нотариална покана за разваляне на договора и връчването на исковата молба не могат да произведат прекратителен ефект, а наведените в тази връзка доводи за неизпълнение на задължения на възложителя и на застрахованите лица, посочени в нотариалната покана като основание за развалянето на договора, не подлежат на обсъждане.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице условията на чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на исканото касационно обжалване.
Въззивното решение не е вероятно недопустимо поради това, че съдът е разгледал непредявен иск. Касае се за спор относно правилната правна квалификация на разгледания иск, който въпрос е относим към правилността на решението, а не към неговата допустимост. В този смисъл са указанията, дадени с ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, т.2. Според тях, когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция правна квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страната са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест и укаже на страните за необходимостта да ангажират съответни доказателства. По въпросите, свързани с правната квалификация и правилното й определяне не следва да се допуска касационна проверка на решението, т.к. не се установяват сочените допълнителни предпоставки по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Решението не противоречи на цитираното по-горе тълкувателно решение, защото вследствие на неправилната правна квалификация не се е стигнало до неточно дадени указания за подлежащите на доказване факти, а в този случай въззивният съд не е длъжен да дава нови указания на страните във връзка с доклада по делото. При определяне на правната квалификация, в съответствие с практиката на ВКС по чл.290 ГПК, съдът е изходил именно от заявените в исковата молба факти и обстоятелства – че връщането на гаранцията се претендира с оглед клаузата на чл.3.7. от договора, като както предоставянето, така и връщането на гаранцията за изпълнение се подчинява на условията по договора. Посочената от касатора практика на ВКС относно правната квалификация на иск за връщане на суми, платени по развален /прекратен/ договор е неприложима, т.к. в случая страните изрично са приели правила за усвояване /задържане/, респективно – връщане на гаранцията след приключване на договорните отношения. Неотносима е и практиката във връзка с въпрос № 5, доколкото тя е по спор за вреди от неизпълнение, а в случая е предявен иск за реално изпълнение. Това са различни хипотези на чл.79 ал.1 ЗЗД. Приложената практика във връзка с въпрос № 6 също се преценява като неотносима – в нея не е преценявана хипотеза, при която страните са уговорили като условие за извършване на плащането издаването на фактура, от която включително да се вижда размерът на задължението. Няма противоречие и с практиката на ВКС по въпроса относно тълкуването на договорите. Доколкото той е поставен с оглед оспорване правото на възложителя да развали договора по чл.9.1. без предоставяне на подходящ срок, каквато възможност не била предвидена, а в тази връзка са налице и други въпроси, следва да се отбележи, че същите биха имали значение за изхода на спора при твърдения на ищеца, че договорът към този момент е бил действащ, както и че той е имал воля, желание и възможност да го изпълнява, а ответникът неоснователно му е попречил – хипотеза, която не съответства на поведението на ищеца и на данните по делото. Според приетото от въззивния съд, неизпълнението на ищеца по договора се изразява в демонстрирания системен, категоричен и цялостен отказ да изпълнява задълженията си занапред – чрез изисквания за прекратяване на договора в противоречие с предвидените основания за това, като го е считал за прекратен по взаимно съгласие при очевидна липса на такова, както и е отричал да е обвързан от него, т.е. чрез изявяване на поведение, несъвместимо с добросъвестността, дължима в договорните отношения, според чл.63 ал.1 ЗЗД. Изявлението за разваляне на договора от страна на ответника е резултат от множеството предходни изявления между страните във връзка с действието и изпълнението на договора и не може да се разглежда изолирано от тях. Не се касае за конкретно неплащане на застрахователни обезщетения, което би могло да бъде незначително неизпълнение спрямо общия обем на договора. Следователно, поставените във връзка с развалянето на договора въпроси не кореспондират с правната воля на съда, обусловила изхода от спора. Нещо повече, въззивният съд е приел, че възложителят е изправна страна по договора, както и че договорът към този момент не е бил прекратен на сочените от ищеца основания, поради което част от въпросите са изцяло по правилността на така формираните изводи и не подлежат на разглеждане в тази процесуална фаза. Въпросът, свързан с необсъждане от страна на въззивния съд на своевременно заявени доводи всъщност касае такива, които са без значение за крайния резултат по делото – например за липса на начислена от страна на ответника неустойка за неизпълнение на договорните задължения на ищеца, за разваляне на договора едностранно от ищеца след получаване на изявлението за разваляне от ответника, което съдът е приел, че е произвело действие, за незначителната забава в плащането на застрахователни обезщетения, която обаче не била е основание за развалянето на договора и пр. Както е изяснено с ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, т.1, правният въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, който следва да бъде разрешен от ВКС при наличието на поне едно от допълнителните селективни основания, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващата правна воля на съда, а не обосноваността и правилността на изводите му.
На последно място, твърди се очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. За да обоснове тази законова предпоставка за достъп до касация, касаторът се позовава на допуснато от въззивния съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на изводите му относно това, дали има неизпълнение от страна на ищеца и в какво се изразява то. Настоящият съдебен състав е на мнение, че очевидната неправилност, като квалифицирана и тежка форма на коментирания порок, не е идентична с основанията по чл.281 т.3 ГПК. Очевидната неправилност следва да може да бъде констатирана от съда „prima facie” – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличие или липса на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила или необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem”, или е приложена несъществуваща или отменена правна норма. Няма да е очевидно неправилен актът, когато той е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона. Актът би могъл да е очевидно неправилен, когато е постановен при видна от съдържанието му необоснованост, резултат от грубо погазване на правилата на формалната логика, но не и когато необосноваността произтича от неправилно възприемане на факти или необсъждане на доказателства. С оглед така изброените релевантни критерии, обжалваното решение не може да се квалифицира като очевидно неправилно.
При така приетата неоснователност на искането за допускане на касационно обжалване, в полза на ответника по касация следва да се присъдят съдебно-деловодни разноски по смисъла на чл.78 ал.8 ГПК в размер на 450 лв.
Предвид горното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 51 от 08.01.2018 г. по т.д.№ 2905/2017 г. по описа на Софийския апелативен съд, ТО, 13 състав.
ОСЪЖДА ЖИВОТОЗАСТРАХОВАТЕЛЕН ИНСТИТУТ АД [населено място] с ЕИК[ЕИК] да заплати на ЕЛЕКТРОЕНЕРГИЕН СИСТЕМЕН ОПЕРАТОР ЕАД [населено място] с ЕИК[ЕИК] сумата 450 лв. – съдебно-деловодни разноски за касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: