5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№696
София.03.12.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на деветнадесети ноември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 1290/2014 година
Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния му пълномощник адвокат И. И., срещу решение № 235 от 20.06.2013 г. по в.гр.д. № 244/2013 г. на Окръжен съд – Хасково, с което е потвърдено решение № 326 от 28.12.2011 г. по гр.д. № 1/2011 г. на Районен съд – Свиленград. С първоинстанционното решение са уважени предявените от [фирма] искове с правно основание: чл.233, ал.1 ЗЗД за предаване на владението на едноетажна сграда, предназначена за аптека, с две пристройки към нея, предмет на прекратен договор за наем от 31.03.2006 г.; чл. 232, ал.2 ЗЗД – неплатена наемна цена за 2010 г./до 20.10.2010 г./ в размер на 1 208.33 лв. и по чл.236, ал.2 ЗЗД обезщетение в размер на 2 025.16 лв. Районен съд – Свиленград е отхвърлил предявения от Е. И. С., действаща като ЕТ с фирма „А. – Е. С.” срещу [фирма] иск с правно основание чл.342, ал.3 от ТЗ/предмет на присъединеното гр.д. № 672/2011 г./ за финализиране на сделката по прехвърляне на собствеността на аптека със застроена площ от 86 кв.м., изградена в УПИ ІІ, кв.88А по плана на [населено място], чрез изкупуване от страна на ЕТ по цена, определена в настоящото производство, на основание чл.17 от договор за лизинг от 26.03.1999 год.
В касационната жалба се поддържат доводи за необоснованост на въззивното решение, в което е препратено изцяло към изводите на първата инстанция, с искане за неговата отмяна и постановяване на ново решение, с което да се остави без уважение исковата молба срещу [фирма] и да се уважи исковата молба срещу [фирма], като бъде осъдено това дружество да прехвърли собствеността върху едноетажна сграда – аптека.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са поставени следните правни въпроси: „ 1. В случай, че изпълнителният директор е сключил договор без решение от компетентността на съвета на директорите, представлява ли противопоставяне на сключения договор съобразно чл.301 от ТЗ при последващо внасяне на договора от изпълнителния директор за разглеждане от съвета на директорите; 2. Поражда ли действие между страните договор, сключен от изпълнителния директор впоследствие изрично отречен от компетентния за това орган на търговеца – съвета на директорите; 3. Допустимо ли е задаването на допълнителни уточняващи въпроси при даването на обясненията на страна в процеса, в случай, че това е поискано с исковата молба или с отговора на исковата молба; 4.Считат ли се за дадени обяснения от страната по смисъла на чл.176 от ГПК отговор даден с една дума „не” или „да”, или обясненията следва да бъдат по-пълни или по-подробни с оглед изясняване фактическата страна на спора и 5. „Допустима ли е съдебно-графологична експертиза на копие от загубен, укрит или унищожен оригинал.”. По първите два материалноправни въпроса касаторът се позовава на приложени решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, както и на решение по т.д. № 370/2005 г. І т.о. на ВКС, а по въпроси от № 3 до № 5 се поддържа бланкетно т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Ответникът по касация [фирма], чрез процесуалния си пълномощник адвокат В. О., счита касационната жалба за недопустима в частта й срещу постановеното въззивно решение по предявените от дружеството искове, всеки един от които е с цена под 5 000 лв. Независимо от това са изложени и съображения за липса на основание за допускане на касационно обжалване по тези искове, както и по предявения от [фирма] иск, основан на договор за лизинг, с искане за присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл.283 ГПК. Тя следва да се счете обаче за процесуално недопустима в частта, насочена срещу въззивното решение, с което са уважени предявените от [фирма] искове по чл.232, ал.2 , чл.233, ал.1 и чл.236, ал.2 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК решенията по въззивни граждански дела с цена на иска до 5 000 лв. и по въззивни търговски дела с цена на иска до 10 000 лв. са изключени от касационен контрол. Цената на всеки един от обективно кумулативно съединените искове, съгласно чл.69, т.1 и т.5 ГПК е под законодателно определения праг на необжалваемост на решенията по въззивни търговски дела, поради което касационното производство в тези части е недопустимо. Цената на осъдителния иск по чл.233, ал.1 ЗЗД се определя на база едногодишния наем който в случая е 1 500 лв. Поради недопустимост на обжалването, не следва да се преценяват и поддържаните основания за касационно обжалване и в частност въпросите под № 1 и № 2 от изложението.
В останалата част касационната жалба е процесуално допустима.
За да постанови отхвърляне на предявения от ЕТ”А.- Е. С. иск за прехвърляне на собствеността, на основание чл.17 от договор за лизинг от 26.03.1999 г., върху лизингов имот – едноетажна сграда – аптека, първоинстанционният съд е приел за недоказано наличието на правоотношение по договор за лизинг, предвид изключване на представеното заверено ксерокопие на договора от доказателствата по делото, на основание чл.183 ГПК. Изложени са и самостоятелни съображения за нищожност на договора за лизинг поради невъзможен предмет – за бъдеща вещ /едноетажна сграда, която ще се строи/, която към момента на сключването му не е съществувала. От друга страна, е прието, че дори и при съществуваща към момента на сключване на лизинговия договор сграда, към този момент дружеството не се е легитимирало като собственик на сградата предвид представените по делото нотариални актове за отстъпване на право на строеж на процесния обект със срок до 11.07.2009 г., след изтичане на който собствеността преминава върху дружеството – ответник. Отделно от горните съображения е счетено, че претенцията за изкупуване е и неоснователна, тъй като ЕТ в нарушение на чл.14 от договора за лизинг е преотстъпил ползването на обекта на трето лице.
Въззивният съд е възприел изцяло фактическите и правни изводи на първата инстанция, като е препратил към изложените от Районен съд – Свиленград мотиви, на основание чл.272 ГПК.
Настоящият състав на ВКС, Търговска колегия, второ отделение намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
Поставените от касатора правни въпроси от № 3 до № 5, вкл., не могат да обосноват наличието на основната предпоставка за допускане на обжалването. Тези въпроси са изцяло неотносими към процесуалните действия на въззивната инстанция, доколкото направените с въззивната жалба доказателствени искания на [фирма] за призоваване, по реда на чл.176 ГПК на изпълнителния директор на [фирма] и евентуално за допускане на съдебно-графологична експертиза за установяване автентичност на документа – договор за лизинг, са оставени без уважение поради липса на предпоставките по чл.266 ГПК/ определение в публично съдебно заседание на 15.05.2013 г./. Относимостта на въпросите към процесуалните действия на съда и страните в първоинстанционното производство е ирелевантна, тъй като те са извън обхвата на касационното обжалване.
Независимо от недоказаността на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, следва да се констатира, че поддържаното от касатора допълнително основание, а именно, че произнасянето по поставените процесуалноправни въпроси е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, се поддържа бланкетно, което е достатъчно само по себе си за недопускане на обжалването.
При този изход на делото на ответника по касация се дължат разноски в размер на 600 лв. съгласно представения договор за правна защита и съдействие.
С оглед горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 235 от 20.06.2013 г. по в.гр.д. № 244/2013 г. на Окръжен съд – Хасково в частта за отхвърляне на предявения от Е. И. С., действаща като ЕТ с фирма „А. – Е. С.” срещу [фирма] иск с правно основание чл.342, ал.3 от ТЗ/предмет на присъединеното гр.д. № 672/2011 г./ за финализиране на сделката по прехвърляне на собствеността на аптека със застроена площ от 86 кв.м., изградена в УПИ ІІ, кв.88А по плана на [населено място], чрез изкупуване от страна на ЕТ, на основание чл.17 от договор за лизинг от 26.03.1999 год.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на [фирма] в останалата й част – срещу решение № 235 от 20.06.2013 г. по в.гр.д. № 244/2013 г. на Окръжен съд – Хасково в частта за уважаване на предявените от [фирма] искове с правно основание: чл.233, ал.1 ЗЗД за предаване на владението на едноетажна сграда, предназначена за аптека, с две пристройки към нея, предмет на прекратен договор за наем от 31.03.2006 г.; чл. 232, ал.2 ЗЗД – неплатена наемна цена за 2010 г./до 20.10.2010 г./ в размер на 1 208.33 лв. и по чл.236, ал.2 ЗЗД обезщетение в размер на 2 025.16 лв.
ОСЪЖДА Е. И. С., действаща като ЕТ с фирма „А. – Е. С.” да заплати на [фирма] сумата 600/шестстотин/ лева – разноски.
Определението може да се обжалва с частна жалба само в частта, с която касационната жалба е оставена без разглеждане, пред друг състав на Търговска колегия на ВКС, в едноседмичен срок от връчване на препис от определението.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: