Определение №698 от 42577 по търг. дело №3515/3515 на 1-во тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№698

гр. София, 26.07.2016год.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на тридесети май през две хиляди и шестнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА

като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 3515 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Н. П., чрез процесуалния представител адв. С. Б. срещу решение № 198/24.06.2015г. по в.т.д. № 225/2015г. на Варненски апелативен съд в частта, с която след частична отмяна на решение № 68/15.05.2014г. по т.д. № 705/2013г. на Ш. е прието за установено по отношение на касатора, че съществува вземане в полза на [фирма] спрямо С. Н. П. по заповед № 1357/17.09.2013г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 2649/2013г. на Ш., издадена въз основа на запис на заповед с датата на издаване 22.05.2006г., авалиран при условие „без разноски“ и „без протест“ за разликата над 135 806 лв. до претендирания размер от 204 625 лв. , на осн. чл.422 ГПК.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касацията [фирма] е подал писмен отговор, с който оспорва основателността на касационната жалба и наличието на основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, ВнАС е приел, че производството пред него е образувано по въззивна жалба на банката в отхвърлителната част на първоинстанционното решеине по чл.422 ГПК, като в останалата част, с която искът по чл.422 ГПК е бил уважен, вкл. и срещу касатора, за сумата от 135 806лв. решението на Ш. не е било обжалвано и е влязло в сила. Предвид което ВнАС е намерил, че между страните е формирана сила на пресъдено нещо относно правопораждащите спорното вземане юридически факти – наличие на действителен запис на заповед и валидно поето менителнично поръчителство за ответниците по иска, вкл. касатора. На осн. чл.229, ал.1 ГПК решаващият съд не е разгледал възражения за недействителност на записа и поетото поръчителство, за непредявяване на ефекта и за погасяване на вземането по давност. По отношение на частичното отхвърляне на иска като размер въззивният съд не е споделил мотивите на първоинстанционния съд, довели до отхвърляне на иска в частта над 135 806лв. ВнАС е приел, че авалистите не могат да правят възражения срещу поемателя по записа на заповед, почиващи на каузалните му правоотношения с издателя на записа на заповед, извън хипотезите на недобросъвестност или злоупотреба с право от поемателя. В случая въззивният съд е отчел, че авалистите не се позовават на тези изключения и не сочат доказателства, те да се осъществили. За изчерпателност е разгледал и по същество възражението и след тълкуване на относимата разпоредба от договора за кредит /каузалното правоотношение/ е заключил, че е предвидено кредитополучателят да издаде полица за всички части на дълга по кредита– главница и договорни лихви в определен времеви отрязък до определен размер като по делото е било установено, че натрупаният общ дълг по кредитното правоотношение към датата на иницииране на заповедното производство не надвишава дълга по записа на заповед. Тъй като общо натрупаният дълг на издателя е в размер на 281 558,95 лв. след приспадане от него на сумата, получена от поемателя в рамките на изпълнителното производство – 59 866, 58лв., остатъкът от 221 692,37лв. надхвърля сумата по записа на заповед – 204 627лв. Не е било разгледано възражение за ненастъпила предсрочна изискуемост на кредитния дълг, предвид преклудирането му, поради невъвеждане в срока по чл.367, ал.1 ГПК, така и поради недопустимост това възражение да се прави от авалист. Ето защо въззивният съд е намерил за основателен искът по чл.422 ГПК за целия предявен размер по записа на заповед.
В изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът формулира следните правни въпроси: 1/Представлява ли процесуално нарушение недопускането на сочени от жалбоподателя доказателства, необходими за установяване на възражението му за нищожност/унищожаемост на авалирания от него запис на заповед? 2/Допустимо ли е да бъде задължен, вкл. и за лихви, авалистът по запис на заповед, издаден на падеж „на предявяване“, след като записът на заповед не му е бил предявен, нито е надлежно уведомен за спиране на плащанията по кредита, нито за настъпила предсрочна изискуемост на задължението? 3/ Допустимо ли е да бъде задължен за лихви и разноски авалистът по запис на заповед, след като с изрична клауза по договора за кредит отговорността по менителничното правоотношение е ограничена до размера на главницата, ведно с лихвите за три месеца? 4/ Може ли да бъде ангажирана отговорността на авалиста по запис на заповед, имащ гаранционно-обезпечителна функция по договор за кредит, при несъгласувана с него промяна в каузалното правоотношение?. Въведени са всички допълнителни основания по чл.280, ал.1 , т.1, т.2 и т.3 ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК и според разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по см. на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване – правният въпрос трябва да е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата или имащ значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. ВКС няма правомощие да извежда правния въпрос от фактическите и правни доводи на касаторите, а може само да преформулира, уточни и конкретизира поставения от страната правен въпрос.
Настоящият състав намира че по отношение на първи, втори и трети въпрос не е осъществено общото основание по чл.280, ал.1 ГПК. Първи и втори въпрос касаят възражения, които въззивният съд е намерил за обхванати от СПН на влязлата в сила част от необжалваното решение на Ш. относно сумата по записа на заповед, за която искът по чл.422 ГПК спрямо касатора е бил уважен. Следователно произнасянето на ВнАС по отношение на СПН е обусловило крайните правни изводи, а въпрос в тази връзка касторът не задава. По отношение на възражението за ненастъпила предсрочна изискуемост на вземането по договора за кредит ВнАС е изложил съображения за преклудирането му, поради което и не го е разгледал. Въпрос във връзка с прилагане на процесуална норма по този проблем касаторът не поставя. Трети въпрос има отношение не към приложима правна норма, а до евентуална необоснованост на извода на въззивния съд по договорна клауза и отнасянето й към процесния запис на заповед. Въпрос във връзка с приложението на критериите по чл.20 ЗЗД от апелативния съд при тълкуване на договорна клауза касаторът не формулира.
Единствено четвърти въпрос изпълнява изискването по чл.280, ал.1 ГПК, но не е налице допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1- т.3 ГПК. Засяга се по-общия въпрос за възможността авалистът да противопоставя на поемателя възражения, почиващи на каузалното правоотношение. Константната съдебна практика на ВКС, създадена по реда на чл.290 ГПК, цитирана и от въззивния съд: решение № 20/ 30.07.2010 г. по т.д.№ 988/2009 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 17/ 21.04.2011 г. по т.д.№ 213/2010 год. на ВКС, ІІ т.о. , решение № 2/12.08.2014 г. по т.д. № 984/12г. на ВКС , II т.о. и пр. и правната доктрина приемат, че менителничното поръчителство, уредено от действащото законодателство като самостоятелно задължение и възникващо единствено по силата на едностранното волеизявление на авалиста, е независимо от дълга, който обезпечава. Именно поради самостоятелния и неакцесорен характер на задължението на авалиста, произтичащ от разпоредбата на чл. 485, ал.2 ТЗ, е недопустимо същият да противопоставя на приносителя на менителничния ефект както абсолютните възражения за недействителност на ефекта /освен относно формата му/, така и лични /относителни/ възражения, произтичащи от каузалното правоотношение между последния и издателя на записа на заповед, освен ако докаже, че приносителят е недобросъвестен и е извършил злоупотреба с право, или самият авалист също е страна по каузалната сделка. В настоящия случай доводи в тази насока не са сочени от страните. С така цитираната съдебна практика се е съобразил и въззивният съд, постановявайки обжалвания съдебен акт.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение на ВнАС.
Разноски не са поискани от ответника и не се присъждат.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №198/24.06.2015г. по в.т.д. № 225/2015г. на Варненски апелативен съд в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:

Оценете статията

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.