1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№799
София, 27.10.2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина П.
като изслуша докладваното от съдията П. т.д. № 396 по описа за 2015 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ищцата Б. Ц. Т. против Решение № 935 от 15.10.2014г. по в.т.д.№ 1392/2014г. на ОС Варна, с което след отмяна на решението по гр.д. № 18370/2014г. на РС Варна, са отхвърлени предявените срещу [фирма] искове за признаване за установено, че клаузата на т.11.1.3. от раздел II от договор за банков кредит № И-1799/09.11.2007г., сключен между банката и ишцата е нищожна на основание чл.146, ал.1 вр. чл.143 З., и осъждането на [фирма], да заплати сумата от 7374,83 евро, на осн. чл.55, ал.1 ЗЗД-недължимо платени /увеличени в резултат на оспорената като неравноправна клауза и едностранно изменение на базовия лихвен процент/ от ищцата месечни вноски по кредита.
С жалбата се иска отмяна на решението като неправилно на всички основания по чл.281,т.3 ГПК. Твърдението е, че съдът разгледал само хипотезата на т.10 на чл.143 ЗПП и не се произнесъл по всички посочени основания за неравноправна нищожност по основния текст на чл.143,изр. първо З. и по чл.26 ЗЗД. Същевременно липсвало произнасяне по наведеното в жалбата на банката-въззивник основание по чл.144,ал.3 З., третиращо хипотезите на т.7,10 и 12 на чл.143 З., а разгледал непредявена „с жалбата претенция“-по изключението по чл.144,ал.2,т.1, визиращо само хипотезата т.10 на чл.143 З.. Текстът на чл.143 З. не бил тълкуван съвкупно с разпоредбите на чл.144-148, а била разгледана само хипотезата на чл.143 т.10 от закона.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се твърди, че решението е постановено в колизия със съдебната практика по приложението на чл.143 във вр. с чл.146 З. и чл.144,ал.2,т.1 и липсва изрично тълкуване от ВКС по въпросите 1/ Дължи ли съдът преценка и произнасяне по общия фактически състав на чл.143,изр.първо З. във вр. с чл.144-148 ЗПП по искове с предмет банкови сделки или дължи проверка за валидност на процесни клаузи само по твърдения за наличие на някой от специалните фактически състави на чл.143 З.. При наличието на текста на т.18, изчерпателно или примерно е изброяването на хипотезите, очертаващи различни фактически състави на неравноправни сделки. 2/ Допустимо ли е стеснителното тълкуване на чл.143 ЗПП по спорове, касаещи банкови сделки. 3/ Допустимо ли е разширително тълкуване на разпоредбата на чл.144 З. спрямо основния състав на чл.143, изр.първо З.; 4/ Едно и също или две самостоятелни основания за прекратяване на договор съставляват „предсрочно изпълнение“ /еквивалент на „предсрочно погасяване“ в договорите за банков кредит и „незабавно едностранно прекратяване“; 6/ От гледна точка на целите и духа на З. следва ли да бъде ясно, конкретно и детайлно дефинирано в договор съдържанието и условията на термина „основателна причина“ по смисъла на чл.144,ал.2,т.1 З. с оглед приложението му към този договор; 7/ При липса на изрична договорна уговорка или нищожна такава, извършените следствие едностранни промени в условия на договор са извършени „нищожно“, „при липса на договорно основание“, или в „неизпълнение на договора“ /в случая-добавянето на нов компонент“премия“ в договорения БЛП;8/ От правна гледна точка идентични по съдържание ли са икономическите понятия „цена на паричен ресурс“, „цена на финансова услуга“ и „цена на финансова сделка“, „финансови инструменти“, „борсов курс“, „лихвен индекс“. Относимостта на формулираните въпроси към мотивите на въззивното решение е обоснована с това, че те се съдържат в предмета на спора, доколкото се претендира нищожност на договорни клаузи по чл.146 във вр. с чл.143 З.. Твърди се противоречие на изводите на съда по съществото на спора с практиката на съдилищата по идентични казуси. Позоваването е на решението по гр.д.№ 15502/11 на СРС, 36 състав, по гр.д.№ 7244/2011г. на РС Русе, по гр.д.№ 41362/2011г. на СРС, 35 състав, по гр.д.№ 6673/2011г. на Старозагорския РС, 7 състав, по гр.д.№ 8678/2012г. на РС Пловдив, по гр.д.№ 1017/2014г. на ПЛ Ос, , по гр.д.№ 809/2012г. на Русенския ОС, по гр.д.№ 3263/9211г. на СРС, 50 състав, по гр.д.№ 45854/11 на СРС, 51 състав, по гр.д.№ 8275/2013г. на СГС. Иска се допускане на обжалването и при условията на т.3 на чл.280,ал.1 ГПК.
От насрещната страна [фирма] е постъпил писмен отговор, с който се оспорва наличието на предпоставките за допускане на обжалването и основателността на жалбата.
За да се произнесе, съставът на ВКС констатира следното:
Въззивната инстанция е посочила, че ищцата счита клаузата на т.11.1.3 /предвиждаща, че при кредити, издължавани чрез анюитетни вноски годишният лихвен процент по кредита за съответния период от лихвения план се фиксира в размера по чл.4.1а и не се променя, освен когато пазарните условия водят до необходимост от увеличаването му най-малко с един пункт и че кредитополучателят дава съгласието си кредиторът да променя едностранно размера на годишния лихвен процент, определен по предходната точка, без за това да е необходимо сключване на допълнително споразумение между страните при нарастване на лихвения процент с повече от един пункт/ от Раздел ІІ от договора от 09.11.2007г.за банков ипотечен кредит № И-1799 за неравноправна. Посочените от ищцата съображения са, че в нея е предвидено при олихвяване на кредита да се отчитат единствено повишенията на индекса едномесечен ЕURIBOR, но не и намалението на тази стойност и по този начин е осуетена възможността за промяна на лихвения процент в случая, когато тя ползва кредитополучателя. Отчетено е поддържаното от ищцата, че посочената клауза е част от стандартни, изготвени предварително типови условия на банката; че кредитополучателката не е имала възможност да оказва влияние върху нейното съдържание; че след като страните са се съгласили годишният лихвен процент /ГЛП/ да се съобразява с промяната на пазарните условия, отразяващи се в стойността на базисния лихвен процент, то рискът от промяната в тях следва да се носи от двете страни; че атакуваната договорна клауза води до значително неравновесие между правата и задълженията на двете страни по договора и поставя банката в привилегирована позиция спрямо кредитополучателя; че от м. януари 2009г. единствената променлива компонента от ГЛП – ЕURIBOR бележи драстичен спад и продължава да следва тенденцията за намаляване, но ГЛП по договора й се е увеличил, и че с четири решения на УС на банката е увеличен БЛП; че в резултат на неравнопоставеността на оспорената клауза и едностранно изменение на базовия лихвен процент са се увеличили заплатените от ищцата месечни вноски, като банката е получила без основание сумата от 7374,83 евро. Посочено е, че се иска прогласяване за нищожна клаузата на т.11.1.3 от Раздел ІІ от договор за банков кредит на осн. чл.146, ал. 1, вр. чл. 143 З. и осъждането на ответника да заплати 7 374,83 евро, представляваща недължимо платена сума по договора за кредит за периода от 01.01.2009г. до 10.11.2013г., ведно със законната лихва.
От правна страна окръжният съд е пиел, че кредитополучателите – физически лица, по кредит, който не е предназначен за търговска или професионална дейност, са потребители на финансови услуги по см. на § 13, т. 12 от ДР на З. и във връзка с т. нар.“тълкувателна приложимост“ на Директива 93/13/Е /в случая чл. 2, т. „б”/, според която националният съдия трябва да тълкува вътрешното право в съответствие с директивите дори те да нямат директен ефект. Моивирано е, че договорите за кредит /потребителски или кредити, обезпечени с ипотека/ съставляват финансови услуги и клаузите им подлежат на проверка за валидност при твърдения за наличие на специален фактически състав по чл. 143 З.. Изразено е разбирането, че проява на отчитането на спецификата на кредитирането от законодателя са специалните разпоредби на чл. 144, ал. 2, т. 1 и ал. 3, т. 3 З., поради което при тълкуване нищожността на процесната клауза съдът следва да приложи обхватното поле на З., като съобразява и ограниченията на чл.144 ЗПП, касаещи конкретно предоставянето на финансова услуга. Счетено е, че твърдението за наличие на клауза, по силата на която банката променя едностранно лихвения си процент попада в приложното поле на чл.143, т.10 ЗПП, но по силата на чл. 144, ал. 2 ЗПП, нормата на чл. 143, т.10 не се прилага за клаузи, при които доставчикът на финансови услуги си запазва правото при наличие на основателна причина да промени без предизвестие лихвен процент, дължим от потребителя или на потребителя, или стойността на всички други разходи, свързани с финансовите услуги, при условие че доставчикът на финансовата услуга е поел задължение да уведоми за прекратяването другата страна/страни по договора в 7-дневен срок и другата страна/страни по договора има правото незабавно да го прекрати. При систематическото и логическо тълкуване на нормата е прието, че за да намери приложение чл.144, ал.2 ЗПП банката следва да установи изпълнението на условията, предвидени в чл.144 З., а именно, че е поелa задължение да уведоми за прекратяването другата страна и последната има правото незабавно да прекрати договора, както и да е посочена основателна причина. При обсъждане на клаузите е изведено, че в чл.11.1.3 е предвидена такава възможност за уведомяване, както и поради липсата на такса за предсрочно погасяване, няма пречка кредитополучателят да се откаже от договора. Отчетено е, че страните са се споразумели относно наличието на основателна причина, при която банката има право да променя лихвения процент-при промяна на пазарните условия. Прието е, че в процесния случай е достатъчно наличието на уговорката, а дали същата е спазвана и прилагана правилно от банката е преценка, която не се дължи в настоящия спор. Така е обоснован изводът че процесната клауза не е нищожна предвид ограничението на чл.144, ал.2 ЗПП, поради което искът за прогласяването й за абсолютно недействителна и осъдителният иск подлежат на отхвърляне.
Неоснователността на искането за допускане на обжалването по първия въпрос произтича от обстоятелството, че за да квалифицира позоваването на неравноправност по т.10 на чл.143 З., очевидно е, че въззивният съд импилицтно е преценявал дали уговорката е във вреда на потребителя, неотговаряща на изискването за добросъвестност и водеща до значително неравновесие между правата и задълженията на двете насрещни страни. Въззивната инстанция е приела оспорения текст от договора за банков ипотечен кредит за неравноправен в хипотезата на т.10 на чл.143 З.. Същевременно ОС не е мотивирал, че посочените в отделните 18 точки на чл.143 З. /съгласно приложимата редакция на закона/ хипотези са изчерпателни, нито е приел, че разпоредбата на чл.143 подлежи на стеснително тълкуване, което изключва и възможността за допускане на обжалването по втория въпрос. Третият въпрос е некоректно поставен, тъй като въззивната инстанция не е приложила разпоредбата на чл.144,ал.2,т.1 З. общо и „разширително“ спрямо всякаква уговорка във вреда на потребителя, а е мотивирала, че търговецът е доставчик на финансови услуги по смисъла на пар.13,т.2 ДР на закона и е разгледала специфичните изрично въведени от законодателя изключения за приложението на разпоредбата на чл.143,т.10 ЗПП. Четвъртият въпрос е общ и неконкретен, като произнасянето в обжалваното решение е по хипотезата на т.1 на чл.144,ал.2 З. и не касае т.2, изрично визираща безсрочен договор. Петият въпрос е неясен и без конкретна връзка с изводите в обжалвания акт и изхода на спора. Шестият въпрос намира яснен отговор в разпоредбата на чл.147 З.. Въззивната инстанция е изложила подробни мотиви по тълкуването на разпоредбата на чл.11.1.3 от договора, а несъгласието на касатора с възприетото не може да послужи като обща предпоставка за допускане на обжалването. Седмият въпрос е също неясен и без обоснована относимост към изводите на съда и крайния резултат на спора. Хипотетичен е и осмият. Смесено е приложното поле на чл.280 и чл.281 ГПК като тезата на касатора е, че банката е била длъжна да намали /без това да е договорено/ фиксирания лихвен процент. Касаторката не отчита, че разликата между платените от нея лихви и възнаградителната лихва /6.75%/ е малко над 700 евро, и че твърдения за неравноправност на клаузата при уговяране на основния лихвен процент няма, а неравнопоставеността е изведена само от възможносттта за едностранното му увеличение.
К. съд не може да извежда правния въпрос от значение на изхода на конкретното дело от сочените от касатора факти и твърдения. Не е обоснована и допълнителната предпоставка, тъй като липсват данни за еднаквост на казусите като решенията са постановени във връзка с конкретни договори без да се твърди и доказва идентичност на съдържанието им., т.е. различните крайни разрешения в съдебните актове произтичат от особеностите на фактите по конкретния казус, което не е равнозначно на противоречиво произнасяне по правен въпрос. Формално и необосновано с аргументи е позоваването е на предпоставката по т.3 на чл.280,ал.1 ГПК.
Доказателства за плащане на адвокатския хонорар ответникът по касация не е представил, поради което искането за присъждане на разноски за изготвянето на отговора по чл.287 ГПК е неоснователно.
Поради изложеното, ВКС, ТК, състав на Първо т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на Решение № 935 от 15.10.2014г. по в.т.д.№ 1392/2014г. на ОС Варна.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: