ОПРЕДЕЛЕНИЕ
N. 806
гр.София 12. 07. 2010 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на шестнадесети юни двехиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЖАНЕТА НАЙДЕНОВА
БОРИС ИЛИЕВ
изслуша докладваното от председателя /съдията/ СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
гр.д. N 926 по описа за 2010 год.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на Е. М. П. от гр. С. чрез адвокат Е срещу решение от 11.02.2010 г. по гр.д. № 8658/2009 г. на Софийски градски съд, Въззивно отделение, IV „А“ състав.
Ответникът по касация – „ТРИ 3″ А. – гр. С. не е взел становище.
Жалбата е постъпила в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима – подадена е от легитимирано лице срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт с обжалваем интерес над 1000 лв. По допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд намира, че не са налице основанията по чл.280, ал.1 ГПК поради следните съображения:
С цитираното въззивно решение е потвърдено решение № I* от 01.07.2009 г. по гр.д. № 22300/2008 г. на Софийски районен съд, II ГК, 70 състав, с което са отхвърлени предявените от Е. М. П. против „ТРИ 3″ А. , гр. С. иск по чл.213, ал.2 КТ за заплащане на сумата 4800 лв., представляваща обезщетение за периода от 01.02.2008 г. до 31.07.2008 г. и иск по чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 600 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 01.02.2008 г. до 07.08.2008 г. Софийският градски съд е приел, че между страните е налице валидно трудово правоотношение за неопределено време, трудов договор № 10/22.05.2007 г. по силата, на което П. е изпълнявала длъжността „готвач“ в ресторант, стопанисван от ответника. Съдът е приел още, че кумулативни предпоставки за уважаване на иска по чл.213, ал.2 КТ са наличието на валидно трудово правоотношение и неправомерно недопускане на работника или служителя до работа, следващо по време
началното изпълнение на задълженията на работника или служителя. Решаващият състав е изложил довод за това, че по делото не се установява, работодателят неправомерно да не е допуснал ищцата на работа. Поради това претенциите са отхвърлени.
Допускането на обжалваното решение до касационен контрол е в зависимост от наличието на основания по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. Жалбоподателката не обосновава доводи за наличие на основания по чл.280, ал.1, т.2 и т. З ГПК /посочени в изложението/. Твърдението, че въззивният съд се е произнесъл по правен въпрос, решен противоречиво от съдилищата не се обосновава от представените решения. Поставеният от жал боподател ката въпрос е: „Какъв е предмета на доказване, респ. фактическия състав на основанието на исковете на работници и/или служители срещу работодатели за присъждане на обезщетение, поради незаконно недопускане на работа“. Страната не е уточнила кой от исковете има предвид – чл.213, ал.1 КТ или чл.213, ал.2 КТ. Противоречието според отразеното в изложението по чл.284, ал. З, т.1 ГПК се състои в следното:
„Част от съдиите в постановените от тях решения, приемат, че фактическия състав на основанието на тези искове, включва единствено фактите – валиден и действащ трудов договор между работника и/или служителя и работодателя и незаконно недопускане до работното място, като за установяването на тези обстоятелства, ищците – работници и/или служители носят доказателствена тежест, а при установяването им в процеса при условията на пълно и главно доказване, исковата претенция следва да се уважи /решение № 232 от 11.01.2006 г. на РС-Девин, постановено по гр.д. № 227 от 2005 г., решение № 149 от 08.02.2002 г. на ВКС, II Г. О./.“ Друга част от съдиите в решенията си приемали, че основанието на тази искова претенция представлява фактически състав с три елемента, като освен наличието на валиден и действащ трудов договор и незаконно недопускане до работа, „в процеса работникът и/или служителят следва да установи при условията на пълно и главно доказване и факта, че е положил необходими и достатъчни усилия за престирането на работната си сила, като най-малко задължително установи, че се е явявал на работа, полагайки усилия да положи труд.“ /решение от 19.12.2007 г. по гр.д. № 817/2007 г. на Софийски апелативен съд/. Следва да се има предвид, че задължението на касатора да изложи точна и ясна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение в хипотезата на чл.280, ал.1, т.2 ГПК с оглед, на която жал боподател ката иска допускане на касационно обжалване означава, да посочи противоречието между разрешенията на този въпрос в решението, което се атакува и възприетото по същия въпрос по приложените влезли в сила съдебни решения. Жал боподател ката не излага правен въпрос съобразно изискванията на цитираната норма. Доводите, които поддържа обхващат изводи на ВКС, районен съд – Девин и Софийски апелативен съд по приложените решения, но в тях не се съдържат изводи относно противоречие в произнасянето по поставения въпрос между посочените съдилища и състава на Софийски градски съд, постановил обжалваното решение. Дори и да се приеме, че правния въпрос, поставен от жалбоподателката е относно елементите от фактическия състав на чл.213, ал.2 КТ, които трябва да бъдат доказани, за да се ангажира отговорността на ответника по тази норма, между възприетото по същия въпрос в обжалваното решение и дадените по него правни разрешения в посочените съдебни актове не се съдържа противоречиво произнасяне. В обжалваното въззивно решение е прието, че кумулативни предпоставки за уважаване на иска по чл.213, ал.2 КТ са наличието на валидно трудово правоотношение и неправомерно недопускане на работника или служителя до работа, следващо по време началното изпълнение на задълженията на работника или служителя, а в приложените решения – на Софийски апелативен съд, решение № 70 от 19.12.2007 г. по гр.д. № 817/2007 г., на Районен съд Девин, решение от 11.01.2006 г. по гр.д. № 227/2005 г. и на ВКС, решение № 149 от 08.02.2002 г. по гр.д. № 1823/2001 г. са приети същите предпоставки за ангажиране отговорността на ответниците по реда на чл.213, ал.2 КТ. Необосновано е виждането в изложението по чл.284, ал. З, т.1 ГПК, че съставът на Софийски апелативен съд бил възприел в решение № 70 от 19.12.2007 г. по гр.д. № 817/2007 г. в противоречие с изводите на съдебните състави по останалите цитирани влезли в сила решения явяването на работа на работника или служителя, полагане на усилия за престиране на труд, като трета предпоставка от разглеждания фактически състав. Както в това решение на апелативния съд, така и в обжалваното въззивно решение съдебните състави са разяснили съдържанието на понятието за недопускане до работа като елемент от основанието на иска и са посочили един от случаите, при които е възможно реализирането на този елемент /недопускане до работа/ – възпрепятстването от работодателя на работника въпреки явяването му на работното място да престира работна сила, без да го третират като отделен елемент от фактическия състав по чл.213, ал.2 КТ. Така поставен въпроса не обосновава приложно поле на чл.280, ал.1, т.2 и т. З ГПК. Следващият въпрос, който жалбоподателката поставя – към кой момент следва да е положена дължимата грижа за полагане на труд от работника и/ или служителя, ако представител на работодателя е заявил, че работникът и/ или служителя не трябва да се явява повече изобщо на работното си място и да престира работната си сила и няма да бъде допускан там, към момента на осъществяване на незаконното недопускане до работа или ежечасно, през работните часове и дни на работника и/или служителя, докато евентуално не се преустанови незаконосъобразното и неоснователно недопускане до работа, не обосновава приложно поле на чл.280, ал.1, т.2 и т. З ГПК. Въпросът е въведен без оглед на решаващите изводи на въззивния съд, отразени в атакуваното решение. Софийският градски съд е приел, че ищцата след 30.01.2008 г. не се е явявала на работа, т.е. в разглеждания случай не са поставя въпросът за престиране на труд след изявление на работодателя или негов представител, че работника не следва да се явява на работа, защото такъв юридически факт в конкретната хипотеза не е установен и изводи на въззивната инстанция по него не са формирани. Съдът изрично е приел, че О. Е. не е работодателя на ищцата и неговите действия не могат да се приемат като недопускане до работа. Описаната от жалбоподателката хипотеза на възпрепятстване на работника да се яви на работа от страна на работодател във връзка, с която поставя посочения по-горе въпрос не е относима към настоящия случай и към изводите на въззивния съд, обусловили изхода на делото. Така поставен въпроса е извън правните изводи на съда с оглед, на които исковете са отхвърлени и за това по него не може да се формира противоречие между правните разрешения дадени в обжалваното решение и възприетото по приложените съдебни актове, съответно с него страната не обосновава приложно поле на основанията по чл.280, ал.1, т.2 и т. З ГПК. Другият въпрос, който е поставен в изложението по чл.284, ал. З, т. 1 ГПК за разпределение на доказателствената тежест относно установяване наличието на положена дължима грижа за престиране на труд е въведен също така хипотетично, ако полагането на дължима грижа от страна на работника или служителя за полагане на труд при незаконно недопускане до работа е елемент от фактическия състав на основанието на иска по чл.213, ал.2 КТ. Както се изложи по-горе въззивният съд е разгледал фактическия състав на чл.213, ал.2 КТ като съвокупност от два елемента /валидно трудово правоотношение и неправомерно недопускане на работника или служителя до работа/, а не както поддържа жалбоподателката, като съвокупност от три елемента /валиден и действащ трудов договор, незаконно недопускане до работа, полагане на усилия за престиране на работна сила/. За това въпроса за разпределение на доказателствената тежест относно последния от изброените елементи е извън правните изводи на съда с оглед, на които исковете са отхвърлени. Ето защо по него не може да се формира противоречие между правните разрешения дадени в обжалваното решение и възприетото по приложените съдебни актове, съответно с него страната не обосновава приложно поле на основанията по чл.280, ал.1, т.2 и т. З ГПК. Следващият въпрос, трябва ли работодателят лично и виновно да е осъществил фактическо действие по недопускането на работник и/или служител до работното му място, за да се счете налице предпоставката от основанието на претенцията по чл.213 КТ или е достатъчно установяване на наличието на обективна пречка на работника и/или служителя до работното му място, включително незаконосъобразно разпореждане на трето лице за недопускане на работника и/или служителя, която работодателят при полагане от него на дължимата грижа е можел да установи и отстрани и респективно да уведоми работника или служителя за отстраняването й, също така е зададен извън контекста на решаващите изводи на съда. Въведената от касатора алтернатива — действия на работодател, като поведение възпрепятстващо престирането на работна сила от работника или служителя, както и наличието на обективна пречка на работника или работодателя и не представляват недопускане до работа по смисъла на чл.213, ал.2 КТ, а това правно разрешение е в съответствие с възприетото от съдилищата по приложените към жалбата влезли в сила решения, на които се позовава жалбоподателката. Следователно и по тази част от въпроса страната не обосновава приложно поле на основанията по чл.280, ал.1, т.2 и т. З ГПК. При последната хипотеза – чл.280, ал.1, т. З ГПК основанието предполага обосноваване от страната, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на това тълкуване и за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни и противоречиви, като приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – TP на ВКС, № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГКТК, т.4. С оглед тези предпоставки страната не е изложила доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на цитираната разпоредба. Възпроизвеждането на нормативния текст на основанието не е такъв довод.
Не са налице предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК, поради което обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на IV гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 11.02.2010 г. по гр.д. № 8658/2009 г. на Софийски градски съд, Въззивно отделение, IV „А“ състав.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: