1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N.860
гр.София 30.07.2010 година
Върховният касационен съд на Р. Б., гражданска колегия, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на шестнадесети юни двехиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЖАНЕТА НАЙДЕНОВА
БОРИС ИЛИЕВ
изслуша докладваното от председателя /съдията/ СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр.д. N 913 по описа за 2010 год.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма],[населено място] срещу решение от 16.06.2009 г. по гр.д. № 39/2009 г. на С. апелативен съд, гражданско отделение, втори състав и по частна касационна жалба на [фирма],[населено място] срещу определение от 04.12.2009 г. по гр.д. № 39/2009 г. на същия съд.
Ответникът по касация – [фирма],[населено място] в писмения се отговор по чл.287, ал.1 ГПК излага съображения, че не са налице законовите предпоставки на чл.280, ал.1 ГПК, а по частната касационна жалба излага съображения по същество за законосъобразност на определението.
По касационната жалба:
Жалбата е постъпила в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима – подадена е от легитимирано лице срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. По допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд намира, че не са налице основанията по чл.280, ал.1 ГПК поради следните съображения:
С цитираното въззивно решение е оставено в сила решението от 01.06.2006 г. по гр.д. № 549/2004 г. на П. окръжен съд в частта, с която е отхвърлен предявения от [фирма] -[населено място] против [фирма] -[населено място] иск по чл.49 ЗЗД – за заплащане на сумата от 17080 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, от непозволено увреждане, извършено на 24 срещу 25 март 2004 г. и изразяващо се във възложена от последното дружество работа по изравяне и извозване на скална маса от обект „С. база” в кв. „Враждебна”,[населено място]. В мотивите на решението си съставът на въззивната инстанция е приел, че след приключване на договорните отношения между страните /изкопни работи на обект „С. база”,[населено място], кв.”Враждебна”, доставяне, валиране и полагане на обекта трошенно – каменна настилка/ на 24 срещу 25.03.2004 г. е осъществено действие от ответника по извозване на скална маса от споменатия строителен обект на ищеца, което обаче не е противоправно, нито вредоносно. Изложени са доводи за това, че отсъстват доказателства, че поведението на служителите на ответното дружество, на посочената дата е самоволно, както и че няма основание да се счита, че това поведение е и вредоносно. Констатирано е отсъствието на данни за съпоставка между дължимото съгласно проекта количество и обем скална маса и действително вложеното в изграждане на процесната площадка количество и е направен извод за липсата на вреда. Решаващият извод с оглед, на който съставът на апелативния съд е отхвърлил иска е, че не е установена причинена вреда на ищеца.
Допускането на обжалваното решение до касационен контрол е в зависимост от наличието на основания по чл.280, ал.1 ГПК. Касаторът не е обосновал правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, разрешен от въззивния съд в хипотезата на чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Въпросът за приликите и разликите „между упражняването на едно право, не по установения от закона ред, което е въздигнато в престъпление съгласно НК и извършването на деликт, който по своето естество е идентичен с изпълнителното деяние на цитираното престъпление” не е обсъждан във въззивното решение и във връзка с него не са изведени правни доводи, които да са обусловили изхода на делото. Съдът не е извел в мотивите довод за наличие на фактически състав, различен от регламентирания по чл.49 ЗЗД. Както се посочи по-горе неоснователността на иска е обоснована с недоказаност на вредата, като един от кумулативно изискуемите елементи при отсъствието, на който липсват предпоставки за ангажиране на имуществената отговорност на ответника. Позоваването на решение № 1400 от 22.05.1964 г. по гр.д. № 422/1964 г. на Върховния съд /ВС/, І г.о. не подкрепя становището на жалбоподателя за противоречиво произнасяне, тъй като обсъдените във въззивното решение правни въпроси нямат относимост към направената в съдебния акт на ВС съпоставка между деликт и престъпление по тогава действащата норма на чл.308 от НК, съответно нямат обективен идентитет с възприетото в цитираното решение, за да възникне противоречиво произнасяне. Неоснователно е и позоваването от касатора на решение № 603 от 20.10.1999 г. по н.д.№ 546/1999 г. на ВКС, ІІ н.о., тъй като същото не формира съдебна практика по чл.280, ал.1, т.2 ГПК / Тълкувателно решение (ТР) на Върховния касационен съд (ВКС), № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на Общо събрание на гражданска колегия и търговска колегия (ОСГКТК), т. 3/. Във връзка с посочения по-горе въпрос жалбоподателят не е установил наличие на общи и допълнителни основания за допускане на касационно обжалване и по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Основанието по посочения текст предполага обосноваване от касатора, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на това тълкуване и за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни и противоречиви, като приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – ТР на ВКС, № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГКТК, т.4. С оглед тези предпоставки страната не е изложила доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на цитираната разпоредба. Възпроизвеждането на нормативния текст на основанието не е такъв довод. Не са изложени и с ъображения за непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, при които хипотези възниква необходимост от създаването на практика по прилагането им.
С поставянето на следващия въпрос: „дали за реализирането на отговорността по чл.49 ЗЗД е необходимо наличието като предпоставка на вина”, касаторът не е обосновал приложно поле на чл.280, ал.1, т.2 ГПК. В мотивите на въззивното решение не е направен извод, „че вината е необходима предпоставка за отговорността по чл.49 ЗЗД”, както неправилно поддържа жалбоподателя. В мотивите на обжалвания съдебен акт е констатирано, че отговорността по чл.49 ЗЗД е за чужди виновни действия на лица, на които е възложено извършване на работа и изрично е посочено, че възложителят на работата отговаря за причинените вреди, т.е. отговорността на ответника за вреди е свързана с възлагането на работа, а не с вината. Този извод, приет от въззивния съд, който обуславя и пасивната материалноправна легитимация на ответника по иска по чл.49 ЗЗД не е в противоречие с приетото в решение № 891 от 07.06.2002 г. по гр.д. № 183/2002 г. на ВКС, ІV г.о., което цитира касатора , а в съответствие с него предвид изведените от касационната инстанция доводи за обвързаност на поведението на лицето, от чиито действия са причинени вреди с гаранционнообезпечителната отговорност на правния субект, имащ качеството на възложител на работа. Следователно въззивният съд не се е отклонил от казуалната практика. Поддържаното твърдение за релевантността на поставения правен въпрос за точното прилагане на закона и развитие на правото също така не е обосновано с доводи за приложно поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като възпроизвеждането на разпоредбата не е такъв довод.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК жалбоподателят е въвел като процесуалноправен въпроса: „дали съдът решавайки спора трябва да обсъди и вземе под внимание всички доказателства по делото и изложените от страните доводи, както повелява нормата на чл.188 ГПК /отм./”. Същият счита, че Софийският апелативен съд не е сторил това на практика, поради което се бил произнесъл отрицателно по този въпрос в противоречие с практиката на тричленни състави на ВКС / решение № 367 от 30.05.2006 г. по гр.д. № 2965/2004 г., ІV-А г.о., решение № 1985 от 17.11.2005 г. по гр.д. № 1075/2005 г. на ІV г.о./., както и на решения на Върховния административен съд, които не е цитирал. За да е налице основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК е необходимо въззивният съд с атакувания съдебен акт, при разрешаване на точно определен правен, а не фактически въпрос от значение за изхода на спора, да се е отклонил от установената казуална практика на ВКС, на въззивните и първоинстанционни съдилища. В разглежданият случай въззивният съд не е изложил правен довод, различен от приетите по цитираните касационни решения. Твърдението на жалбоподателя, че апелативният съд „не го е сторил на практика”, т.е. твърдението, че не е спазена разпоредбата на чл.188, ал.1 ГПК е общо оплакване за незаконосъобразност, по чл.281, т.3 ГПК, което не се разглежда в производството по чл.288 ГПК. Освен това касатора се позовава на решения на ВКС, постановени в производство по чл.218а и сл. ГПК /отм./, с които са отменени решения на окръжни съдилища и делата са върнати за ново разглеждане. Тези решения не формират съдебна практика, тъй като не разрешават правен спор със сила на пресъдено нещо / ТР на ВКС, № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. ОСГКТК, т. 3/. Понятието „практика на съдилищата” по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК не включва практиката на административните съдилища / ТР на ВКС, № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. ОСГКТК, т. 3/. Следователно не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Като такова касаторът сочи и обстоятелството, че въпросите, които поставя „били разрешени по противоречив начин от въззивната инстанция, при двете гледания на делото пред нея от различни състави”. В тази връзка следва да се има предвид, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, когато в рамките на същото съдебно производство са постановени решения, даващи противоречиви разрешения по обуславящи изхода на делото въпроси, тъй като актовете, в които са обективирани тези противоречиви разрешения не са влезли в сила / виж мотивите към ТР на ВКС, № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. ОСГКТК, т.3, стр.9 /.
Не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
По частната касационна жалба:
Жалбата е постъпила в срока по чл.275, ал.1 ГПК и е процесуално допустима – подадена е от легитимирано лице срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Определението съгласно чл.248, ал.3, изр.2-ро ГПК подлежи на обжалване по реда, по който подлежи на обжалване решението. По допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд намира, че не са налице основанията по чл.280, ал.1 ГПК поради следните съображения:
С определение от 04.12.2009 г. по гр.д. № 39/2009 г. на Софийския апелативен съд е изменено решение от 16.06.2009 г., постановено по делото в частта относно разноските, като е осъдено [фирма] да заплати на [фирма] на основание чл.64, ал.2 ГПК /отм./ разноски в размер на 2841.60 лв. Съдът е приел, че са налице предпоставки за присъждане на разноските – отхвърляне на претенцията и своевременно направено искане за присъждането им. Изложените като процесуалноправни въпроси: „дали може да се иска изменение на решението в частта му относно разноските преди същото да е влязло в сила”; „дали когато разноските не са присъдени с решението, относно тях същото може да бъде изменено по реда на чл.192, ал.4 ГПК /отм./ или трябва да бъде допълнено по реда на чл.193 ГПК /отм./”, не са поставени във връзка с конкретни изводи на въззивния съд, обусловили изхода на спора. Поради това въпросите, като въведени извън правните изводи на съда не обосновават приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК, т.е. липсва формулиран въпрос, който да е обусловил изхода на делото по смисъла на цитираната разпоредба. Липсата на формулиран въпрос, който да е обусловил изхода на делото изключва възможността за разглеждане на допълнителни основания за допускане на касационно обжалване. Такива основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК не се сочат, а по чл.280, ал.1, т.3 ГПК също така не са обосновани, тъй като не са изложени доводи за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяването й, с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и за непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, за да се създаде съдебна практика по прилагането й . Въпросът, „дали разноските трябва да са поискани в течение на производството, за да може да се иска изменение на решението в частта му относно тях” не е обоснован в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК, тъй като в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не е посочено по поставения въпрос с какви доводи въззивният съд се е отклонил от задължителна или казуална практика на съда, както и не е обосновано приложно поле на посочените по-горе хипотези по чл.280, ал.1, т.3 ГПК / ТР на ВКС, № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. ОСГКТК, т.4/. Останалите доводи са общи оплаквания за незаконосъобразност, които не се разглеждат в производство по чл.288 ГПК.
Не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на определението.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на ІV гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 16.06.2009 г. по гр.д. № 39/2009 г. на С. апелативен съд, гражданско отделение, втори състав и определение от 04.12.2009 г. по същото дело, с което въззивното решение е изменено в частта относно разноските.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: