2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 823
гр. София, 04.12.2012 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети ноември през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев частно гр. дело № 732 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 2, изреч. 1, във вр. с ал. 1, т. 1 от ГПК.
Образувано е по частна жалба на Комисията за установяване на имущество, придобито от престъпна дейност (К.) срещу определение от 30.08.2012 г., постановено по гр. дело № 408/2012 г. на Великотърновския апелативен съд, – в частта му, с която е върната, подадената от К. „насрещна” въззивна жалба с вх. № 2857/10.07.2012 г., като недопустима и като просрочена въззивна жалба. За да постанови определението си в обжалваната му част, въззивният съд е приел, че ГПК от 1952 г. (отм.), по реда на който се развива въззивното производство, не познава фигурата на насрещната въззивна жалба, както и че същата е подадена извън преклузивния срок за обжалване на първоинстанционното решение, защото съобщението за него е получено от К. на 19.05.2012 г., а жалбата е подадена на 10.07.2012 г. С оглед на това, въззивният съд е намерил, че „насрещната” въззивна жалба е недопустима, включително и като въззивна жалба и следва да се върне като просрочена.
Частната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт на въззивния съд и е процесуално допустима. В нея се излага оплакване за неправилност на обжалваната част от въззивното определение. Излагат се съображения, че макар в случая въззивното производство да се разглежда по реда на отменения ГПК, който не предвижда института на насрещната въззивна жалба, тя е допустима съгласно общото правило за т. нар. несъщинско обратно действие на новия процесуален закон. В тази връзка се поддържа и че разпоредбата на § 2, ал. 1 от ПЗР на ГПК от 2007 г. не ограничава възможността за предявяване на насрещна въззивна жалба, тъй като това е ново процесуално право на страната, което е по-благоприятно и създава по-добри условия за развитие на процеса и за защита на страните, както и че чрез него не се нарушават правата на противната страна, доколкото предпоставка за допустимостта на насрещната жалба е подаването на въззивна жалба от нея. Жалбоподателят изтъква и че в съобщението, с което е връчен преписът от въззивната жалба, е указана възможността за подаване на насрещна въззивна жалба в срока за отговор, както и че по аналогия от разпоредбите на чл. 7, ал. 2 и чл. 62, ал. 3 от ГПК (съобразно които ако определеният от съда срок е по-дълъг от законоустановения срок, той не се смята за пропуснат, ако действието е извършено в определения от съда срок) насрещната въззивна жалба следва да е допустима, щом е подадена в рамките на посочения в съобщението на съда срок.
Ответниците В. Г. Н., М. Г. Славчева и И. Н. С., в отговора на частната жалба излагат становище и съображения за неоснователност на същата. Прокурорът не е взел становище по частната жалба.
Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна по следните съображения:
Отмененият ГПК от 1952 г. установява процесуалната възможност за подаване единствено на въззивна жалба, но не и на насрещна въззивна жалба. Този процесуален институт е установен и уреден с чл. 263, ал. 2-4 от ГПК от 2007 г., който съгласно § 61 от неговите ПЗР влиза в сила на 01.03.2008 г. Съгласно изричната разпоредба на § 2, ал. 1 от ПЗР на ГПК от 2007 г., обаче делата, образувани по искови молби, постъпили до влизането му в сила, се разглеждат по досегашния ред за разглеждане на делата от първата и въззивната инстанция, т.е. по реда на отменения ГПК от 1952 г., съгласно който подаването на насрещна въззивна жалба в срока за отговор на въззивната жалба е недопустимо. Изричната преходна разпоредба на § 2, ал. 1 от ПЗР на ГПК от 2007 г. има императивен характер и дерогира приложението на общото правило за т. нар. несъщинско обратно действие на новия процесуален закон, на което се позовава жалбоподателят. Процесуална допустимост на подадена насрещна въззивна жалба по дело, което съгласно тази преходна разпоредба се разглежда от въззивния съд по реда на отменения ГПК от 1952 г., какъвто е и настоящият случай, не може да се изведе и от изтъкваното от жалбоподателя правило за приложимост на по-благоприятния закон, което намира приложение единствено в наказателното право (чл. 2, ал. 2 от НК), но не и в гражданското процесуално право. Неоснователни са и доводите на жалбоподателя за прилагане по аналогия в случая на разпоредбата на чл. 62, ал. 3 от ГПК от 2007 г., респ. на чл. 38 от ГПК от 1952 г. (отм.), което процесуално правило се отнася единствено до продължителността на процесуалните срокове, определени от съда на страните, и не би могло по аналогия да обоснове възможността последните да упражняват процесуални права, каквито приложимият по конкретното дело процесуален закон не регламентира, респ. с каквито страните не разполагат, в случая – правото на насрещна въззивна жалба.
По горните съображения, изводите на въззивния съд, че подадената „насрещна” въззивна жалба е недопустима като такава, а също и като въззивна жалба, тъй като е подадена след изтичането на преклузивния срок по чл. 197 от ГПК от 1952 г. (отм.), са правилни. С оглед на това, определението на въззивния съд, което е и валидно и процесуално допустимо, следва да се потвърди в обжалваната част.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определението от 30.08.2012 г., постановено по гр. дело № 408/2012 г. на Великотърновския апелативен съд, – в обжалваната му част, с която е върната, подадената от Комисията за установяване на имущество, придобито от престъпна дейност, „насрещна” въззивна жалба с вх. № 2857/10.07.2012 г., като недопустима и като просрочена въззивна жалба.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.