О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№923
гр.София, 19.10.2011 година
В. касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение в закрито заседание на единадесети октомври две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
гражданско дело под № 725/2011 година
Производството е по чл.288 ГПК.
А. М. М. чрез пълномощника си адв.А. И. Г., е подала касационна жалба вх.№ 36216 от 20.04.2011 год. срещу въззивното решение от 23.02.2011 год. по гр.дело № 2893/2007 год. на Софийския градски съд, ІІ-г въззивен състав, с което е оставено в сила решението от 17.07.2007 год. по гр.дело № 15809/2006 год. на Софийския районен съд, 40-ти състав.
Поддържат се оплаквания за нарушение на материалния закон, необоснованост и съществено нарушение на процесуалните правила.
Като основания за допускане на касационно обжалване се сочат: а/ противоречие с тълкувателно решение № 178 от 30.06.1986 год. на ОСГК на ВС по въпроса за доказателствената сила на нотариалния акт за собственост по давностно владение и по въпроса за доказателствената тежест за оборването му; б/ противоречие с решение № 42 от 25.02.2004 год. по гр.дело № 485/2003 год. на ТК на ВКС и с определение № 600 от 07.10.2002 год. по ч.гр.дело № 545/2002 год. на ВКС, V г.о. по въпроса за доказателствената стойност на счетоводните записвания; в/противоречие с решение № 280 от 06.04.2009 год. по гр.дело № 6196/2007 год. на ВКС, ІV г.о. по въпроса кои имоти са вакъфски и г/необходимост от произнасяне на ВКС по въпроса дали е възможно юридическо лице да придобива по давност недвижим имот.
Ответникът по касация „М. и.”, [населено място] е на становище, че не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, а по същество, че жалбата е неоснователна.
Преди да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване на въззивното решение, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. взе предвид следното:
С потвърденото от градския съд първоинстанционно решение е отхвърлен предявения от А. М. М. срещу „М. и.”, [населено място] и срещу [фирма], [населено място] иск по чл.97, ал.1 ГПК/отм./ за установяване правото на собственост на ищцата /сега касатор/ на основание придобивна давност върху апартамент на третия етаж на жилищната сграда на бул.”К. М.-Л.” № * в [населено място] с площ * кв.м., състоящ се от три стаи, кухня, дневна, коридор и сервизни помещения, при граници: изток-бул.”К. М.-Л.”, запад-двор, север-хотел „М.-Л.” и юг-жилищна сграда на [улица], заедно с принадлежащите му тавански помещения и идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж. В. съд е приел, че ищцата/сега касатор/ и нейния съпруг са били допуснати само до временно възмездно ползване на процесния вакъфски имот в началото на осемдесетте години /след ползването на имота от 1971 год. до края на 1979 год. от висшия духовен съдия и заместник-главен мюфтия А./ и наемният договор не е бил прекратен, поради което след като ищцата/касатор/ е придобила фактическата власт по силата на наемно правоотношение, то същата, според градския съд, се явява държател на имота и в този случай презумпцията на чл.69 ЗС е опровергана.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не са налице предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване поради следните съображения:
Липсва твърдяното противоречие на въззивното решение с тълкувателно решение № 178 от 30.06.1986 год. на ОСГК на ВС. В тълкувателния акт е проведено разграничение между способите за защита по исков ред на правото на собственост срещу лице, което се е снабдило с нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка, като е посочено, че когато ползващото се от акта лице владее имота, собственикът следва да предяви ревандикационен иск по чл.108 ЗС, при уважаване на който нотариалният акт се отменя съгласно чл.431, ал.2 ГПК/отм./, даже и да не е било направено изрично искане за това. Тълкувателното решение е постановено по поставения пред ОСГК на ВС въпрос, а именно: какъв иск може да предяви собственикът на недвижим имот против лицето, на което е издаден нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка, и по-специално – допустим ли е самостоятелен иск по чл.431, ал.2 ГПК/отм./. Т. акт касае допустимостта на исковата защита на собственика в зависимост от това дали титулярът на констативния нотариален акт по чл.483, ал.2 ГПК/отм./ е във владение на недвижимия имот или не. Такъв проблем относно допустимостта на исковата защита по чл.97, ал.1 ГПК/отм./ в настоящия казус не съществува. Ето защо, тълкувателното решение не е пряко относимо към решаващите мотиви на въззивната инстанция и не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Доколкото в т.р.№ 178 от 30.06.1986 год. по гр.дело № 150/1985 год. на ОСГК на ВС е посочено, че нотариалният акт по чл.483, ал.2 ГПК/отм./ има посочената в чл.143 ГПК/отм./ доказателствена сила и тежестта за доказване на неговата неистинност пада върху този, който го оспорва съгласно чл.153, ал.3 ГПК/отм./, въззивното решение е постановено в съответствие с тези положения, като градският съд е приел, че в тежест на ответника е да обори презумпцията по чл.69 ЗС, като докаже, че упражняващата фактическа власт върху процесния апартамент ищца/сега касатор/ е била държател на правата му. В. съд е приел, че ответникът „М. и.” е опровергал презумпцията на чл.69 ЗС, като провел пълно доказване, при което неговите твърдения били подкрепени от писмените доказателства, показанията на посочените от него свидетели, съдебно-почерковата експертиза.
Не е налице противоречие на въззивното решение с определение № 600 от 07.10.2002 год. по ч.гр.дело № 545/2002 год. на ВКС, V г.о. и решение № 42 от 25.02.2004 год. по гр.дело № 485/2003 год. на ТК на ВКС, според които доказателствената сила на счетоводните книги е производна и не е равнозначна на материалната доказателствена сила на официалните свидетелстващи документи, като редовността им не се презюмира, а подлежи на доказване от страната, която се позовава на тях. В случая, с молба от 28.07.2009 год. /л.102 от делото в СГС/ ответникът „М. и.” е депозирал под опис писмени доказателства, между които и „извадка от счетоводни записвания за заплатени наемни вноски от М. Т. относно обект на [улица]”-2 бр./л.л.104-109/, които документи не са били оспорени от ищцата и са приети заедно с останалите в описа като доказателства по делото. Отделно от това, изводите на въззивния съд, че процесният имот е бил отдаван под наем като част от имуществото на мюсюлманското изповедание на служители на последното /в т.ч. и съпругът на ищцата-касатор/, са основани не единствено на извлеченията от платежните документи, но и на цялостна преценка на доказателствения материал по делото. Правилността на тази преценка би могла да бъде проверена само по реда на чл.290 ГПК, при условие, че е налице поне една от алтернативно предвидените в чл.280, ал.1, т.т.1-3 ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване, каквато в случая липсва.
Въпросът дали процесният имот е вакъфски и дали е могъл да бъде отдаван под наем е неотносим, тъй като е прието, че съгласно заключението на съдебно-почерковата експертиза, изслушано на 15.04.2009 год., подписът за наемател по договор за отдаване на жилищно помещение под наем от 23.09.1991 год. – две стаи от общо * кв.м., е положен от Н. С. Х., който за времето от 07.08.1972 год. до 14.05.2002 год. се е намирал в граждански брак с ищцата/сега касатор/. Този факт е от решаващо значение за основанието, на което е упражнявана фактическата власт от страна на ищцата/касатор/ върху процесния имот.
Липсва основание и по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като въпросът дали юридическо лице може да придобие право на собственост по давност, не се нуждае от произнасяне на Върховния касационен съд по реда на чл.290 ГПК, доколкото законът не съдържа ограничение юридическите лица да се ползват от придобивната давност. Всеки правен субект може да придобива вещни права по давност, като физическите и юридическите лица имат равни права при придобиването по давност.
В обобщение, предвид липсата на предпоставки по чл.280, ал.1, т.т.1-3 ГПК, касационно обжалване не следва да бъде допуснато, поради което Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 23.02.2011 год. по гр.дело № 2893/2007 год. на Софийския градски съд, ІІ-г въззивен състав по жалба вх.№ 36216 от 20.04.2011 год. на А. М. М..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/