1
РАЗПОРЕЖДАНЕ
гр.София, 18.07.2013 година
Павлина Панова – зам.-председател на Върховния касационен съд и председател на наказателната колегия, като се запознах с материалите по дело вх. №10341/17.07.2013г.,
УСТАНОВИХ:
ВНЧД № СП58/13 г. по описа на Софийски апелативен съд -НО е постъпило по повод подадената частна жалба на прокурор от Софийска градска прокуратура срещу определение № 63 от 04.07.2013г., постановено по същото дело, с което е бил оставен без разглеждане частния му протест срещу определение от 28.06.2013 г. по НЧД № С-98/2013г. на СГС. С него е била отменена наложената по реда на чл. 12 ал.3 от Закона за мерките срещу изпирането на пари /ЗМИП/ временна обезпечителна мярка – запор по отношение на банкови сметки на З. З..
Намирам, че са налице процесуални пречки за образуване на производство пред Върховния касационен съд, наказателна колегия по повод частната жалба, тъй като обжалваният съдебен акт не подлежи на проверка нито по реда на Глава Двадесет и трета /касационно производство/, нито по реда на Глава Тридесет и трета /производство по възобновяване на наказателни дела/. Атакуваното определение не попада в кръга актове, които могат да бъдат подложени на касационен контрол, изчерпателно изброени в чл. 346 от НПК. Постановеното определение на апелативния съд не е такова, с което се прекратява, спира или прегражда пътят на наказателното производство, поради което по повод на жалбата срещу него не може да се образува касационно производство по чл. 346 т.4 от НПК. Същевременно атакуваното определение не е и измежду изчерпателно изброените в чл. 419 ал.1 от НПК, поради което не би могло да се образува производство и по реда на извънредния способ за контрол върху влезлите в сила съдебни актове чрез тяхното възобновяване.
Наказателно-процесуалният кодекс предвижда една възможна процедура за образуване на производство по частна жалба на страна в наказателния процес и това е производството по чл. 351 ал.5 от НПК – в случаите на връщане на касационна жалба или протест. Очевидно настоящата частна жалба не попада в обсега и на тази процедура.
Принципно положение на Наказателно-процесуалния кодекс е, че в случаите, в които се регламентира приложението на гражданско- правни институти в наказателния процес /чл. 72 и чл. 84 от НПК/, той предвижда и възможност за субсидиарно приложение на Гражданския процесуален кодекс. Във всички случаи, обаче, следва да е налице наказателно производство, което принципно да е уредено в НПК.
Предмет на производствата пред предходните съдебни инстанции е била обезпечителна мярка, наложена по чл. 12 ал.3 от ЗМИП, изразяваща се в запор върху банкови сметки. Целта на такава мярка е да се предотврати движението на парични суми, с което да се осигури превенция на използването на финансовата система на държавата за целите на изпирането на пари. Тази мярка е предвидена и се взима с цел обезпечаване на нуждите на държавата за финансовата сигурност и тя е винаги извън и независимо от наказателния процес. Чл. 12 ал.3 ЗМИП оправомощава прокурора да поиска пред съответния съд налагане на запор или възбрана, но това му правомощие не е обвързано с качеството му на орган на досъдебно производство. Възможно е съмнението за изпиране на пари от едно лице да не отпадне в хода на административната проверка и материалите от нея да бъдат изпратени на прокурора / ал.4/ за преценка на необходимостта от извършване на разследване, но взетата преди това или по време на разследването мярка остава обезпечителна такава за нуждата на специалния закон -ЗМИП, а не мярка, обслужваща наказателния процес. Като такава тя не е мярка за процесуална принуда по см. на чл. 72 от НПК, която да се взима и контролира от наказателния съд, в което производство да се прилага субсидиарно ГПК. Мярката по чл. 12 ал.3 ЗМИП изисква различни предпоставки от тази по чл. 72 от НПК, тъй като за нейното вземане е нужно само съмнение за изпиране на пари, а не и по-високия стандарт на НПК „обосновано предположение”. Затова мярката по чл. 12 ал.3 от ЗМИП не е свързана с каквото и да е процесуално качество на едно лице, докато мярката по чл. 72 от НПК може да бъде взета спрямо лице, което има качеството обвиняем в наказателния процес. Целите на двете мерки са също различни – първата гарантира евентуално бъдещо държавно вземане, докато втората може да се наложи само за целите, предвидени в НПК – за обезпечение на глоба, конфискация и отнемане на вещи в полза на държавата. Ето защо прилагането на обезпечителни мерки, предвидени в специални закони като Закона за мерките срещу изпирането на пари, Закона за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество, не се извършва от съда в обезпечителното производство, което протича по реда на чл. 72 от НПК /В този смисъл ТР №2/2012 г на ОСНК на ВКС/.
Обстоятелството, че по настоящето дело мярката по чл. 12 ал.3 от ЗМИП е взета след като е било образувано наказателно производство срещу З. З., не предпоставя процедурата като такава по НПК, доколкото не са налице предпоставките за такава намеса на наказателния съд – лицето не е било и все още не е привлечено в качеството на обвиняем, а мярката за обезпечение не е обоснована с някоя от целите по чл. 72 от НПК, а със специфичните такива на ЗМИП. В този смисъл тя обезпечава цели, външни на наказателния процес, каквито се обезпечават например по Закона за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество. По този закон безспорно производствата протичат по реда на ГПК. В този смисъл при липсата на специална регламентация на процедурни правила в ЗМИП не би могло да се приеме, че вземането и контрола на обезпечителната мярка по този закон се извършва по неясна процедура и без правила. В настоящия случай, тъй като обезпечението не е възможно да се прилага за нуждите на наказателния процес, доколкото не са налице предпоставките на НПК за това, то мярката по чл. 12 ал.3 ЗМИП е такава за обезпечаване на евентуално бъдещо държавно вземане. Процедурата за налагане на запор е уредена единствено в ГПК – Част Четвърта. Доколкото наказателната колегия на Върховния касационен съд не разполага с компетентност да разгледа такова производство /предвид изложеното по-горе/, тя не би могла да образува производство по частната жалба на прокурора от СГП.
По изложените съображения
Р А З П О Р Е Ж Д А М:
Отказвам образуване на производство пред Върховния касационен съд, Наказателна колегия, по частната жалба на прокурор от Софийска градска прокуратура срещу определение № 63 от 04.07.2013г. но ВНЧД № СП 58/2013 г. по описа на Софийски апелативен съд.
Да се уведоми жалбоподателят.
ЗАМ.-ПРЕДСЕДАТЕЛ НА ВКС:
/ П. Панова/