5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 177
С., 8.02. 2012 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на седми февруари, през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 1114 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от [фирма], [населено място], чрез пълномощника си адв. Вяра М. от АК-С., против въззивно решение от 20.12.2010 г., постановено по в. гр. д. № 12622/2009 г. на Софийски градски съд, ГО, ІІ-а въззивен състав, в частта му, с която е отменено решението от 30.10.2009 г. на Софийски районен съд, 28 с-в, постановено по гр. д. № 22304/2007 г., и е отхвърлен предявеният иск от [фирма] срещу Р. М. К. от [населено място], с правно основание чл. 59 ЗЗД за сумата от 13 656,55 лв., представляваща разходи за бензин, застраховки, маркировки, резервни части и ремонти на наетия лек автомобил марка „Фолксваген-Пасат”, с ДК [рег.номер на МПС] , за периода 2003 г. – 2006 г. П. решение е оставено в сила в частта, с която са уважени исковете с правно основание чл. 26, вр. с чл. 38 ЗЗД за прогласяване нищожността на договорите за наем, сключени на 02.01.2003 г., 02.01.2004 г. и 03.01.2005 г., с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за сумата от 450 лв. като получена без основание, като в тази част като необжалвано въззивното решение е влязло в сила. Поддържа се неправилност на въззивното решение в обжалваната му част по чл. 281, т. 3 ГПК с искане за неговата отмяна.
В касационната жалба и в изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът поддържа, че постановеното решение на въззивния съд, с което е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 59 ЗЗД в посочения размер е неправилно, поради нарушение на материалния закон, необоснованост и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Като правни въпроси от процесуалноправно естество, обусловили изхода на спора са посочени – може ли съдът да приеме за безспорно установен по делото един факт, по който показанията на свидетелите са противоречиви и следва ли в този случай да извърши преценка на всички доказателства като съпостави гласните доказателства с останалия доказателствен материал по делото; при противоречия в показанията на свидетелите съдът следва ли да изложи мотиви защо дава вяра на едни свидетели, а не въприема показанията на други; чия е доказателствената тежест при установяване на факта, че процесния автомобил се е ползвал за нуждите на дружеството, на който ответникът основава възраженията си срещу предявения иск; при констатирана от него неяснота относно спорния предмет на делото, как следва да действа въззивният съд. Твърди, че поставените процесуални въпроси са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, и са решавани противоречиво от съдилищата. В подкрепа на твърденията си представя съдебна практика, както следва: решение № 65 от 16.07.2010 г. по гр.д. № 4216/2008 г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 40 от 04.04.2000 г. по гр.д. № 549/1999 г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 6 от 07.04.2010 г. по гр.д. № 5/2009 г. на ІІІ г.о. на ВКС, решение № 90 от 08.07.2009 г. по т.д. № 3/2009 г. на І т.о. на ВКС, решение № 81 от 05.02.2009 г. по гр.д. № 5791/2007 г. на ІІІ г.о. на ВКС, решение № 1953 от 04.10.2005 г. по гр.д. № 1283/2004 г. на ІV-Б г.о. на ВКС, решение № 491 от 26.06.2006 г. по т.д. № 1055/2005 г. на ІІ т.о. на ВКС, ТР № 1 от 19.05.2004 г. по гр.д. № 1/2004 г. на ОСГК и ТР № 1 от 17.07.2001 г. на ОСГК.
Ответникът по касационната жалба Р. М. К. от [населено място], чрез пълномощника си адв. В. В. от АК-С. в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК я оспорва като неоснователна и изразява становище за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – оценяем иск по чл. 59 ЗЗД, с обжалваем интерес над 5000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да отхвърли предявения иск, квалифициран по чл. 59 ЗЗД, въззивният съд е приел, че по делото е установено, че за периода 2003 г. – 2006 г. ищцовото дружество е извършило разходи за ремонт, застраховки и гориво, свързани с процесния автомобил в размер на 13 656,55 лв., но тъй като за този период е установено също така, че автомобилът се е ползвал фактически за нужди на дружеството, а не лично от ищеца, то и разходите по него следва да бъдат за сметка на дружеството, т.е. в случая не е доказано обогатяване на ответника с претендираната сума, както и връзката му с обедняването на ищеца, т.е. не са установени предпоставките по чл. 59 ЗЗД.
Разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК изисква да се посочи правен въпрос от материално и/или процесуално естество от значение за изхода на конкретното дело, който е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение, и който с обжалваното решение е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата, или който има значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. В разглеждания случай в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК първите три процесуалноправни въпроса, формулирани от касатора, касаят правилността на въззивното решение, а не са обусловили изхода на спора по см. на чл. 280, ал. 1 ГПК. Така изложени те се отнасят до доводи на касатора за необоснованост на въззивното решение и неправилна преценка на доказателствата по делото. Необосноваността на въззивното решение обаче не е самостоятелно основание за допускане на касационното обжалване в предварителното производство по селекция на жалбите по реда на чл. 288 ГПК. Поддържаното нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в неправилна преценка на всички относими и допустими доказателства при формиране на вътрешното убеждение на съда за неоснователност на предявения иск касае правилността на решението по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, но не е основание за допускането му до касационен контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК. Четвъртият процесуалноправен въпрос, конкретизиран при условията на т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, обусловил изхода на спора е за правната квалификация на заявената претенция, с твърдението, че въззивният съд неправилно е квалифицирал спорното право по чл. 59 ЗЗД и е отхвърлил иска като е приел, че основание за това разместване на имуществени ценности е фактическото ползване на автомобила. Поставеният въпрос се отнася до задължението на съда да постави точна правна квалификация на спорното право, като в конкретния случай с оглед заявеното в обстоятелствената част и петитума на исковата молба, където се твърди, че с платените от дружеството разходи за ползване на лекия автомобил, собственост на ответника-управител, на дружеството е нанесена вреда, а със същата сума ответникът се е обогатил неоснователно за сметка на ищцовото дружество, тъй като за процесния период са му спестени разходи. В случая изложеното в исковата молба сочи на основание по чл. 145 ТЗ – ангажиране на отговорността на управителя за нанесени на дружеството вреди в резултат на сключени незаконни договори за наем с процесния автомобил, изразяващи се в неправомерно извършени разходи в размер на 13 656,55 лв., с която стойност е намаляло имуществото на дружеството. Съдът е длъжен да квалифицира спорното право като изхожда от твърденията на ищеца за правопораждащите факти и от искането за защита. Постановеното въззивно решение в тази част е в противоречие със задължителната съдебна практика, съдържаща се в ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, което обуславя основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
На касатора следва да се укаже да внесе дължимата държавна такса по сметка на ВКС в размер на 273,13 лв., на основание чл. чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 20.12.2010 г., постановено по в. гр. д. № 12622/2009 г. на Софийски градски съд, ГО, ІІ-а въззивен състав, в отхвърлената му част относно предявеният иск за сумата от 13 656,55 лв.
Указва на касатора [фирма], [населено място], [улица], представлявано от управителите В. С. Г. и Р. С. И., чрез адв. Вяра М. от АК-С., [населено място], [улица], вх. Б, ет. 5, в едноседмичен срок от получаване на съобщението да внесе по сметка на Върховния касационен съд държавна такса в размер на 273,13 лв. и представи документ затова, като в противен случай производството по делото пред ВКС ще бъде прекратено.
След внасяне на държавната такса делото да се докладва на председателя на Трето гражданско отделение на ВКС за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: