Решение №208 от 19.5.2009 по гр. дело №137/137 на 4-то гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

                             Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е
                                        №. 208
                            гр. София,.19.05.2009 год.
 
                     В     И  М  Е  Т  О     Н  А     Н  А  Р  О  Д  А
 
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ІІ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и пети март две хиляди и девета година, в състав:
 
                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
                                                                ЧЛЕНОВЕ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
                                                                        СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
 
при участието на секретаря Т. Кьосева, като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 137 по описа за 2008 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
 
Производството е по параграф 2, ал. 3 ПЗР на ГПК, във връзка с чл. 218а, ал. 1, б. “а” и сл. от ГПК /отм./.
Образувано е по касационната жалба на РПК „С”, с. П., чрез пълномощника й адвокат Л.румова, против въззивното решение от 3.10.2007 год. по гр. д. № 3035/2005 год. на Пловдивския окръжен съд в частта му, в която е оставено в сила първоинстанционното решение от 17.04.2002 год. по гр. д. № 4616/2001 год. на Пловдивския районен съд, с което е отхвърлен предявения от касатора против О. „Р”, гр. П. установителен иск за собственост на недвижим имот, представляващ парцел ****фурна, в кв. 15 по плана на с. Л., Пловдивска област, с площ 247 кв. м., ведно с масивна двуетажна сграда със застроена площ 205 кв. м, при описаните граници.
В останалата му част относно иска за прогласяване нищожността на сключения на 25.09.2000 год. между О. „Р” и Т. Х. Д. договор за продажба на същия имот, въззивното решение не е обжалвано.
Касаторът поддържа становище за необоснованост на направените изводи и нарушение на материалния закон и моли решението в обжалваната му част да бъде отменено и вместо това предявеният установителен иск за собственост бъде уважен. Претендира и заплащане на направените по делото разноски.
О. „Р”, гр. П. оспорва касационната жалба като неоснователна и моли обжалваното решение да се остави в сила с присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК /отм./ и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд на РБ, в настоящият си състав на ІІ гражданско отделение, като обсъди заявените в нея основания във връзка с данните по делото и на основание чл. 218ж ГПК /отм./, приема следното:
Предмет на спора за собственост между РПК „С” и О. „Р” е недвижим имот, представляващ парцел **** – 103 в кв. 15 по плана на с. Л., с построената в него масивна сграда, фурна или хлебопекарна, и е породен от обстоятелството, че през 2000 год. имотът е актуван като частна общинска собственост и продаден на Т. Д. Кооперацията поддържа, че тя е собственик на имота, на основание разпоредбата на чл. 2, ал. 3 ЗОбС, в редакцията до отмяната й с Д. в. бр. 101/2004 год., тъй като сградата е построена през 1958 год. от В. к. Първенец- Л. , вляла се впоследствие в РПК „Н” гр. П., от която по разпределение през 1977 год. й е предадена. Позовава се и на давностно владение от 1977 год., когато имотът е заведен по баланса й.
По делото е установено, че в периода 1957-58 год. С на С. с. Л. е решавал редица въпроси във връзка с построяването на фурна в селото: относно начина на строителството, финансирането, осигуряване на материали и работници, контролиране изразходването на паричните средства. Фурната е построена през 1958 год. върху държавна земя от С. в селото. Тези фактически изводи съдът е изградил на основание представените протоколи и събраните свидетелски показания, установяващи участието на населението, респ. кооператорите в строителството на сградата.
Въпреки приетия факт на построяването на фурната от С. , въззивният съд намерил предявения от касатора иск за собственост за неоснователен, тъй като не е ангажирал доказателства за наличието на правоприемство със С. , с. Л., при наличие на доказателствената тежест за това обстоятелство. Изводът е правилен и обоснован, а оплакванията на касатора – неоснователни. От представените доказателства е установено, че ищцовата к. е вписана в търговския регистър при ПРС през 1977 год. по ф. д. № 835/1977 год., впоследствие – през 1992 год., е било променено наименованието й от „Р” на „С”. Поради липсата на други относими доказателства изводът, че липсва установено правоприемство между В к. „П” /съгласно твърденията в исковата молба/, както и между С, с. Л. представените протоколи от периода 1956-61 год./ и ищцовата к. РПК „С” е правилен. Неоснователно касаторът поддържа, че това обстоятелство не било спорно между страните, тъй като от установяването му зависи основателността на поддържаната от ищеца теза за основанието, на което твърди да е собственик на имота, оспорвано от ответната община. Неоснователно е и оплакването, че от представения протокол № 2 от 23.10.61 год. се установява сливането на кооперацията с РПК „Н”, гр. П., тъй като, както правилно е приел въззивният съд, липсват доказателства за осъществяването на целия фактически състав на сливането на двете кооперации, вкл. и имуществото им – вписване в кооперативния регистър. Дори и да е налице такова сливане на С. в с. Л., то не са налице представени доказателства и за факта на отделянето на ищцовата к. от „Н” П. през 1977 год., вкл. и получаването на определени активи от нея и то конкретно спорния имот, построен от С. , с. Л.. П. въззивният съд е обсъдил в тази връзка писмото от 21.02.77 год. до МВТ, съдържащо данни за образуване на Р. п. к. с. П. по решение на ИК на ЦКС /от 10.02.77 год./ и удостоверението по ф. д. на ПРС № 835/77 год. за вписването й в кооперативния регистър с наименованието „Р”, без данни за отделяне и правоприемство от друга кооперация. Съдът е обсъдил и останалите доказателства – извлечения от амортизационни планове, данни за данъци и заключенията на допуснатата съгласно указанията в решението по първата касация експертиза и обосновано е заключил, че установените от тях обстоятелства за включване на имота в ДМА на ищцовата к. през 1977 год. и плащането на данъци не установяват наличие на правоприемство, за да се легитимира същата като собственик на основание чл. 2, ал. 3 ЗОбС, сега отменен. Правилно в съответствие с чл. 86 ЗС в различните действуващи редакции на закона, съдът е приел и второто поддържано основание за собствеността върху имота – давностно владение от 1977 год. до 2000 год., за неоснователно. До 1996 год. /изм. на чл. 86 с Д. в. бр. 33/96 год./ е съществувала забрана за придобиване по давност вещ, която е държавна или общинска собственост, а периодът след това не е достатъчен за оригинерното придобиване на правото на собственост. При липсата на доказателства за правоприемство между съществувалата през 1958 год. к. и ищеца не би могло да се обсъжда игнориране на законовата забрана на чл. 86 ЗС до 1990 год. във връзка с разпоредбата на чл. 2, ал. 3 ЗОбС, сега отм. Оплакването в тази насока също е неоснователно.
Поради изложените съображения следва извода, че не са налице поддържаните в жалбата касационни основания за отмяна на въззивното решение и затова то следва да се остави в сила. С оглед този изход касаторът следва да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.
Водим от горното и на основание чл. 218ж, ал. 1 ГПК /отм./, ВКС, ІІ г. о. в настоящият състав
 
 
Р Е Ш И :
 
 
ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение № 1* от 3.10.2007 год. по гр. д. № 3035/2005 год. на Пловдивския окръжен съд в обжалваната му част.
Осъжда РПК „С”, с. П. да заплати на О. „Р”, гр. П. юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.
 
 
 
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.
 
 
 

Оценете статията

Вашият коментар