Р Е Ш Е Н И Е
№ 247
гр. София, 15.05..2009 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в съдебно заседание на петнадесети април две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
при секретаря Т. Кьосева
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев дело № 1075/08г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.218а и сл. ГПК/отм./, вр. с § 2, ал.3 ПЗР на ГПК.
Образувано е по жалба на Ц. В. Р. от гр. С. срещу решение от 03.01.2008г. по гр.д. № 1202/05г. на Софийския градски съд. Жалбоподателката е поискала да се отмени решението като поддържа, че същото е неправилно поради допуснати нарушения – основания за отмяна по чл.218б, ал.1, б. ”в”ГПК/отм./.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.218в, ал.1 ГПК/отм./ и съдържа точно и мотивирано изложение на касационните основания, поради което е процесуално допустима, но разгледана по същество тя е неоснователна.
С решение от 30.07.04 г., постановено по гр. д. № 8242/02 г. на Софийския районен съд, 43 с-в, е признато за установено на основание чл.108 ЗС по отношение на Л. А. Д.- Й. , К. А. Р., З. С. К., В. А. К., Д. А. К. и Л. М. Ш., че Ц. В. Р. е изключителен собственик на имоти пл. №№ 356 и 357 по плана на София П. , а именно: част от нива с площ от 118 кв.м, при граници: изток – Ц. Р. и имоти със същите планоснимачни номера и част от нива с площ от 1 469.33 кв.м, при граници: север – Т. П. и запад – Ц. Р. , представляващи част от нива, цялата от 4 762 кв.м, находяща се в землището на П. , м. „Лозето“ и е осъдил ответницата З да предаде на ищцата владението на 540 кв.м от имот пл. № 3* както и да й заплати 217 лв. разноски. Със същото решение районният съд е отхвърлил иска на Ц. Р. против Л. Д. , К. Р. , З. К. , В. К. , Д. К. и Л. Ш. за предаване владението върху останалата част от целия имот.
С посоченото решение въззивният съд е отменил първоинстанционното решение в уважителната му част и вместо него е отхвърлил предявените искове, а в отхвърлителната му част същото е оставено в сила.
За да постанови решението си въззивният съд е приел, че ищцата в първоинстанционното производство Ц. Р. е един от наследниците на В. П. М. , който е починал през 1982 г. С решение № 5* от 01.04.98 г. ПК П. е възстановила правото на собственост на неговите наследници във възстановими стари реални граници на нива с площ от 4 762 кв.м в землището на с. П., м. „Лозето“, което решение е прогласено за нищожно с влязло в сила решение от 12.07.02 г. по гр. д. № 4053/01 г. на СРС, 44 с-в. Впоследствие поземлената комисия е постановила ново решение № 5* от 16.10.02 г., с което е възстановила повторно правото на собственост на наследниците на В. М. върху същия имот. Въз основа на първото решение на комисията наследниците на В. М. са се снабдили с констативен нотариален акт за собственост на имота и на 02.04.99 г. са сключили договор за доброволна делба на същия, като Ц. Р. е получила в дял претендирания с исковата молба имот (дял І и дял ІІ). Същият е извън регулация и в него са построени две сгради – паянтова, построена в заеманата от наследниците на А. К. част и масивна двуетажна сграда с каменна основа, за която няма строителни книжа, построена в заеманата от наследниците на първоначалния ответник А. Д. част. Праводателката на ответницата Л, е получила по замяна с ТКЗС собствеността върху нива от 1 150 кв.м, находяща се в м. „Лозето“, П. – София, която е идентична с част от имотите по дял II и III от договора за доброволна делба, т.е. с част от процесния имот. Този имот е продаден от Л. Ш. на трети лица с нотариален акт № 87/00 г. При тези фактически данни и с оглед обстоятелството, че решението на поземлената комисия не е придружено със скица по чл.18ж, ал.1 от ППЗСПЗЗ, заверена от поземлената комисия и от техническата служба на общината, въззивният съд е приел, че процедурата по възстановяване собствеността върху имота не е завършена и ищцата не се легитимира като собственик на процесния имот, респ. че първата предпоставка за уважаването на ревандикационните искове не е налице. По отношение на продадения с нот. акт № 87/00 г. имот е прието, че същият не е подлежал на реституция на основание чл.18з, ал.3 ППЗСПЗЗ и че ищцата не може да се легитимира като собственик на претендиранта част от него.
Решението е валидно, допустимо и правилно. При постановяването му не са допуснати релевираните в касационната жалба нарушения.
Съгласно разпоредбата на чл.18ж, ал.1 ППЗСПЗЗ (ред. към 16.10.02 г.) към решението на поземлената комисия, с което се възстановява правото на собственост в съществуващи или възстановими стари реални граници се прилага скица на имота, заверена от общинската служба по земеделие и гори, а за имоти в строителните граници на населените места, определени със застроителен и регулационен план или с околовръстен полигон – и от техническата служба на общината. Влязлото в сила решение, придружено със скица, удостоверява правото на собственост и има силата на констативен нотариален акт за собственост върху имота, освен в случаите по чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ. Следователно легитимиран собственик на земеделска земя по искове за собственост е този, в чиято полза е издадено позитивно решение на поземлената комисия (сега ОСЗ), придружено със заверена от посочените органи скица (независимо от факта, че законът изисква имотът да бъде индивидуализиран и в самото решение с посочване на местоположение, граници и съседи), а при липса на такава, какъвто е настоящият случай, следва да се приеме, че процедурата по възстановяване на собствеността не е приключила и че предявеният ревандикационен иск се явява неоснователен, както въззивният съд правилно е приел. Доводът на касаторката, че представената по делото скица № 472 от 24.04.1998г. е неразделна част от решението на ОСЗГ от 16.10.02г. не се подкрепя от данните по делото и е неоснователен, доколкото в това решение не е посочено тази скица де е неразделна част от него. Неоснователен е и доводът, че след като процесният имот се намира извън регулация издаването на скица не е необходимо, тъй като цитираната разпоредба се отнася, както за имоти в строителните граници на населените места, така и за имоти, намиращи се извън тези граници. Неоснователно е и оплакването, че въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила като не е обсъдил действията на ответницата Л, а именно че същата, след постановяване на решенето на поземлената комисия от 1998г., е подавала жалби до поземлената комисия и до министъра на земеделието, горите и аграрната реформа, тъй като тези обстоятелства са без значение за изхода на спора. Правно ирелевантен е и фактът, че продажбата на получения по замяната имот е извършена през 2000г., след като първоначалното решение на поземлената комисия от 1998г. е прогласено за нищожно с влязло в сила съдебно решение и следователно не е породило правни последици, а последващото позитивно решение, от което черпи права касаторката, е постановено през 2002г., т.е след извършване на разпоредителната сделка. С оглед на това въззивният съд правилно е приел, че по отношение на продадения от Л. Ш. с нот.акт № 87/00г. имот жалбоподателката не може да се легитимира като собственик и на основание чл.18з, ал.3 ППЗСПЗЗ, а обстоятелството, че сделката е извършена след влизане в сила на ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ е без правно значение. Същото се отнася и за въпроса кой е бил собственик на процесния имот към момента на внасянето му в ТКЗС, тъй като същият би имал значение за изхода на спор по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, а не и за настоящото производство. Ето защо въззивният съд не е следвало да се произнася по него. Няма никакво значение за изхода на спора, респ. за правилността на обжалваното решение и фактът, че в хода делото част от ответниците са признали правото на собственост жалбоподателката, тъй като това признание не освобождава съда от задължението да постанови решение въз основа на приетите за установени общи факти и закона. Не е налице и допуснато нарушение на чл.208, ал.2 ГПК/отм./, тъй като в случая първоинстанционното решение е обжалвано с въззивна жалба не само от ищцата, а и от противната страна. Жалбата на един от другарите пречи решенето да влезе в сила спрямо всички и въззивният съд може да го отмени и спрямо необжалвалите другари, дори когато те не са се присъединили към жалбата – чл.206, ал.2 и чл.204 ГПК/отм./. Оплакването за допуснато нарушение на чл.123 ГПК /отм./ е също неоснователно, тъй като преценката на съда дали да съедини две дела за разглеждане в общо производство е по целесъобразност и не подлежи на касационна проверка.
С оглед изложеното не са налице релевираните основания за касиране на въззивното решение, поради което и на основание чл.218ж, ал.1 ГПК /отм./ същото следва да бъде оставено в сила.
При този изход на делото и на основание чл.64, ал.2 ГПК/отм./ жалбоподателката следва да бъде осъдена да заплати на ответницата Л направените от нея в настоящото производство разноски в размер на 450 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
Р Е Ш И :
О с т а в я в сила въззивно решение срещу решение от 03.01.2008г. по гр.д. № 1202/05г. на Софийския градски съд.
О с ъ ж д а Ц. В. Р. от гр. С. да заплати на Л. М. Ш. от гр. С. сумата 450 лв./четиристотин и петдесет лева/ разноски.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: