3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 410
гр. София, 29.05.2014 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и втори май през две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова ч. т. д. N 1469 по описа за 2014г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на К. З. К. и Н. С., [населено място], срещу определение № 661 от 20.03.2014г., постановено по ч. гр. д. № 846/2014г. от Апелативен съд – София, с което се потвърждава определение № 3693 от 20.02.2014г. по гр.д. № 14897/2013г. на Софийски градски съд, I ГО, 7 състав, с което е оставена без разглеждане молбата на частните касатори – ответници по исковете по чл.422 ГПК, за допускане на обезпечение на тези искове чрез постановяване на обезпечителна мярка „спиране на производството по изп.дело № 20137900401325 по описа на ЧСИ Р. М.”.
Частните жалбоподатели поддържат, че определението е неправилно, с оглед на което искат отмяната му.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Частната касационна жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди първоинстанционното определение, с което молбата за обезпечение е оставена без разглеждане, въззивният съд е приел, че по арг. на чл.389 ГПК, ответниците по исковете по чл.422 ГПК не са активно легитимирани да подадат молба за допускане на обезпечение на исковете, като искането им за спиране на изпълнението е преклудирано, тъй като не е направено в срока за възражение през заповедния съд по реда на чл.420, ал.2 ГПК. Счетено е за невярно твърдението, че по реда на чл.212 ГПК същите са предявили инцидентен установителен иск в процеса по чл.422 ГПК, поради което е отречено качеството им на ищци по такъв иск. Изложени са съображения, че постановеният първоинстанционен акт не противоречи на посоченото решение на Съда на Европейския съюз в Л. от 14.03.2013г. по дело С-415/11, съгласно което потребителят е в качеството си на ищец в производството по това дело, докато жалбоподателите не са ищци по делото по чл.422 ГПК.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК вр. чл.274, ал.3 ГПК се твърди, че първото отменително основание по касационната жалба се изразява в това, че съдът в нарушение на процесуалните правила е приел, че жалбоподателите, след като нямат качеството на ищци в производството по чл.422 ГПК, не са легитимирани да искат допускане на обезпечение на иска чрез спиране на изпълнителното производство, образувано срещу тях, по което взискател е банката – ищец. Отказът да се разгледа молбата за обезпечение е квалифицирана като отказ от правосъдие. Поддържа се, че с отговора на исковата молба частните касатори са предявили по реда на чл.212 ГПК инцидентни установителни искове за установяване, че договорни клаузи, на които банката основава претенциите си, са неравноправни, съответно нищожни, с което са придобили качеството на ищци в производството по чл.422 ГПК. Сочи се, че процесуалните роли на ищец и ответник в производството по чл.422 ГПК „са обърнати” от законодателя с оглед допуснатото предварително изпълнение на заповедта за изпълнение, издадена въз основа на документ по чл.417, т.2 ГПК, поради което ответниците не разполагат с друга възможност за защита, освен искането за спиране на изпълнителното дело от съда, който разглежда иска по чл.422 ГПК. Според частните касатори, въззивният съд погрешно е приел, че за да защитят правата си ответниците следва да предявят паралелно друг иск за неравноправност на договорните клаузи и да искат обезпечаване на този иск. В тази насока са изложени съображения, че след като в отговора ответниците са оспорили посредством възражение договорните клаузи като неравноправни, няма правна логика те да завеждат отделен установителен иск за обявяването им за неравноправни, само за да могат да искат обезпечение по него. Въз основа на горното се сочи, че касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение, предвид следното:
Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1 /19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правният въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по см. на чл.280, ал.1 ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от жалбоподателя. В настоящия случай обжалващата страна само формално е изпълнила изискването на чл.284, ал.3, т.1 ГПК за представяне на изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, тъй като в него не е посочила, кой е разрешеният от въззивния съд правен въпрос, обусловил оставянето без разглеждане на молбата за обезпечение. Както в касационната жалба, така и в изложението към нея, се съдържат единствено оплаквания по отношение на извършено от СГС нарушение на процесуалния закон. Преценката на правилността на обжалвания акт не може обаче да бъде предмет на проверка в производството по селектиране на частната касационна жалба. Основанията за касиране на обжалваното въззивно определение по чл.281, т.3 ГПК са различни от основанията по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК и са относими за правилността на акта, поради което могат да бъдат взети предвид само, ако определението бъде допуснато до касация.
Непосочването на правен въпрос, обуславящ изхода на спора по конкретното дело, съгласно цитираното тълкувателно решение, съставлява самостоятелно основание за недопускане на касационен контрол на атакувания акт, без да е необходимо обсъждане от съда на наведената от касатора допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Водим от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение № 661 от 20.03.2014г., постановено по ч. гр. д. № 846/2014г. от Апелативен съд – София.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.