12
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 411
[населено място], 30.06.2017 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД,ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, първо отделение, в закрито заседание на пети юни,през две хиляди и седемнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 1102/2017 год. и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по три касационни жалби,както следва : 1/ по касационна жалба на К. В., А. К. и И. Г. против решение № 48 по т.д.№ 80/2016 год. на Бургаски апелативен съд,с което е потвърдено решение № 496 по т.д.№ 497/2014 год. на Окръжен съд Бургас; 2/ по самостоятелно подадена касационна жалба на И. Г. срещу същото решение и 3/ по касационна жалба на К. В. против решение № 150 по т.д.№ 351/ 2016 год. на Бургаски апелативен съд,с което е потвърдено решение № 276 по т.д.№ 497/2014 год. на Окръжен съд Бургас,за допускане поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на първоинстанционното решение.
Касаторите К. В., А. К. и И. Г. оспорват правилността на решението, като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и в противоречие с материалния закон. Изразяват несъгласие с приетата за действителна клауза на встъпването им в дълг,като солидарни съдлъжници с кредитополучателя [фирма], съгласно анекс № 1/13.01.2011 год., сключен от [фирма] , в качеството на кредитор, легитимиращ се като такъв на основание предходен „договор за цесия„ с цедент ищеца / с предходно наименование [фирма] /. Оспорват и извода за действителността на договора за цесия от 05.09.2008 год., на основание която нищожност противопоставят и довод за нищожност на последващите анекси към договора за кредит, като сключени от цесионера.Съществено нарушение на съдопроизводствените правила, според касаторите, е непроизнасянето на въззивния съд / а и на първоинстанционния, от значение предвид извършеното от въззивния препращане,съгласно чл.272 ГПК / по довода им за недействителност на договорите за цесия, като противоречащи на Закона за кредитните институции / чл.2 ал.4 / и Регламент № 575 / 2013 год., доколкото сключването им не попада в обхвата на присъщата по занятие дейност на банката – чл.1 и чл.2 ЗКИ , нито е било необходимо за осъществяване на дейността й, вкл. с оглед събиране на вземания. Позовават се и на непроизнасяне по довода им за нищожност на отделни клаузи от договора за кредит и анексите към същия. Касаторите намират противоречиви правните изводи на съда, от една страна възприемащи действителност на договора за цесия от 05.09.2008 год., а от друга – обсъждайки като релевантни факти, в противоречие с правни последици от същия – извършвани след цесията разплащания от длъжниците в полза на банката, счетоводно неотписване на задълженията им от същата и не завеждането им счетоводно от цесионера. Оспорват обосноваността на извода за доказано отпускане и усвояване на кредита във валута, като некореспондиращ с доказателствата по делото и основан единствено на твърденията на ищеца, както и на съдържанието на ипотечен акт в обезпечаване на дълга. Оспорват обосноваността на извода за установения размер на дълга, въпреки неангажирани от ищеца доказателства за установяване на редовността на счетоводните му книги ,както и при липса на доказателства за методологията на формиране размера на дължимата възнаградителна лихва / базов лихвен процент за малки фирми – чл.6 ал.2 от договора /. По начало се оспорва извода за настъпила към момента на предявяването й предсрочна изискуемост на кредита, предвид последно установено плащане на 19.02.2013 година. Противопоставят възражение за несъобразяване реда за погасяване на повече от едно задължения, съгласно чл.76 ал.1 ЗЗД.Оспорва се и правилността на извода на съда , че ответниците – физически лица нямат качеството на потребител по смисъла на пар.13 т.1 от ДР на ЗЗП, следователно не могат да се позовават на нищожност на договорни клаузи, в противоречие с чл.143 т.3 и т.10 от ЗЗП.
Касаторът И. Г. / в подадената от нея самостоятелна касационна жалба /оспорва правилността на атакуваното въззивно решение, като постановено в противоречие с материалния закон – чл.147 ал.1 ЗЗД, съобразяването на която разпоредба, според касатора, е предпоставяло прекратяване на производството, предвид преклузивния характер на срока , за който съдът следи и служебно.
Касаторът К. В. оспорва решение № 150 по т.д.№ 351 / 2016 год. на Бургаски апелативен съд , с което е потвърдено решение № 276 по т.д.№ 497/2014 год. на Окръжен съд Бургас,като недопустимо, считайки, че не се касае за допусната от първоинстанционния съд очевидна фактическа грешка, поправима по реда на чл.247 ГПК, а за непроизнасяне по субективно съединен иск, поправимо по реда на чл.250 ГПК, с допълване на решение, по молба на страна, а не служебно от съда и срокът за каквото е изтекъл .
Ответната страна – [фирма] – оспорва касационните жалби и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване .
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и срещу валидни и допустими,подлежащи на касационно обжалване съдебни актове.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване , настоящият състав съобрази следното :
[фирма] е предявила субективно и обективно съединени искове срещу [фирма] / кредитополучател / , К. В., И. Г. и А. К. , в качеството им на солидарни съдлъжници , за осъждане същите да й заплатят дължими, на основание договор за кредит и анекси към същия и предвид обявяването му за предсрочно изискуем,главница, възнаградителни лихви и застрахователни вноски,в общ размер от 573 709,94 швейцарски франка / съответно посочени по пера /.След сключването на договора за кредит, вземанията към ответниците са прехвърлени с договор за цесия от 05.09.2008 год. с цесионер [фирма] , който – с последващи три анекса е предоговарял условията на договора за кредит, като с първия от тях – № 1 от 13.01.2011 год. е договорено встъпване като съдлъжници на ответниците – физически лица.С последващ договор за цесия от 17.06.2012 год., [фирма] е прехвърлило вземанията си към [фирма] и съдлъжниците – физически лица, на [фирма] / с предходно наименование [фирма] /. Установено е по делото, че разплащания в полза на цесионера [фирма] не са извършвани, нито счетоводно цедираното вземане е отписано от цедента, респ. е заведено от цесионера. Уведомяването за тази поредна цесия е извършено от [фирма], вместо от цедента [фирма], а предявяването на кредита за предсрочно изискуем на длъжниците е станало преди сключването й, от ищеца.
Ответниците оспорват отпускането и усвояването на кредита в претендираната валута, респ. твърдят дължимост в лева. Противопоставят и възражения за нищожност на договорите за цесия, поради сключването им в противоречие с чл.2 ал.4 от ЗКИ, тъй като не се касае за сделки в обхвата на осъществяваната по занятие от банката дейност / чл.1 и чл.2 ЗКИ / , нито за необходими такива, с оглед дейността й по занятие , вкл. по събиране на вземания. С оглед нищожността на договора за цесия от 05.09.2008 год. , както и предвид неуведомяване на длъжника от цедента , с оглед което и на същия е непротивопоставима цесията, ответниците обосновават довод за нищожност на сключените последващо анекси, а оттук и недействителност на клаузата за встъпване в правоотношението по договора за кредит от ответниците – физически лица.Последното се твърди и съобразно предмета на цесията – прехвърляне на вземане,не и на право за преуреждане на правоотношението по договора за кредит, каквото е извършено с анексите. Ответниците се позовават и на нищожност на клаузи на договора за кредит и анексите , вкл. досежно договореното изменение на дължимата възнаградителна лихва / чл.4 ал.2 от договора / , предвид липсата на обективни критерии и методология по нейното определяне, в противоречие с чл.58 ал.1 т.1 ЗКИ.Оспорват дължимия размер и с оглед приложението на чл.76 ал.1 ЗЗД , както и с оглед липсата на предпоставки за предсрочна изискуемост на кредита.Оспорват и валидното предявяване на предсрочната изискуемост – от [фирма], преди сключването на договора за цесия от 17.06.2012 год., към който момент легитимиран ,според тях , кредитор се явява [фирма].Ответниците – физически лица оспорват действителността на клаузи от договора за кредит и анексите, като неравноправни, по смисъла на чл.143 т.3 и т.10 от Закона за защита на потребителите.
Въззивният съд,вкл.с препращане към мотивите на първоинстанционния, на основание чл.272 ГПК, е потвърдил решението му за уважаване на исковете, като на практика е ирелевирал последиците на сключените договори за цесия, приемайки че независимо от същите длъжникът е продължил да погасява задълженията си, но съобразно променените с анексите,сключвани от цесионера, условия, с които изрично са се съгласили и солидарните съдлъжници. Решаващо значение е придал на факта,че анексите са подписани с търговски пълномощници, имащи това качество както по отношение на ищеца, така и по отношение на [фирма].Доколкото и уведомлението за упражняване правото за обявяване кредита за предсрочно изискуем изхожда от такъв общ търговски пълномощник, съдът е счел, че „ законовата защита, целяна с уведомяването за извършената цесия да не се изпълни на грешния кредитор,е безпредметна„. Така съдът е изложил мотив, относим към значението на уведомяването за извършена цесия, но като съображение срещу довод за непредявена предсрочна изискуемост, граничещо с липса на мотив по последното. Абсолютно значение съдът е придал на изразеното от ответниците съгласие за сключване на анексите, независимо от насрещната по същите страна. Приел е,че неуведомяването за цесията от 05.09.2008 год. предпоставя дължимост към първоначалния кредитор – банката, с оглед което и правилно е осчетоводявано при нея, а не при цесионера. В тази връзка, обаче, мотиви за обвръзването на ответниците с клаузите на последващо сключените от цесионера анекси към договора за кредит , извън наличието на изразено от тях съгласие,няма.С неотписването на задълженията на ответниците от банката – ищец е обоснована неоснователност на възражението за нищожност на договора за цесия, като сключен в противоречие със Закона за кредитните институции. За сключването на кредита във валута съдът се е позовал на заключението на съдебно-счетоводната експертиза, както и на отразеното в нотариалния акт по обезпечаване на кредита с ипотека. Последващото превалутиране в лева е прието за осъществено по желание на кредитополучателя. Възражението за неравноправни, по смисъла на чл.143 т.3 и т.10 от ЗЗП , клаузи в договора за кредит и анексите,е отхвърлено с довода, че ответниците – физически лица нямат качеството „потребител„ по смисъла на пар.13 т.1 от ДР на ЗЗП. С оглед препращането по чл.272 ГПК, очевидно въззивният съд е споделил съображенията на първоинстанционния, че от значение за този извод е обстоятелството,че сключеният договор за кредит е в обслужване търговската дейност на кредитополучателя [фирма]. Доколкото въззивният съд е препратил по чл.272 ГПК изцяло, то очевидно същият споделя и следните мотиви на първоинстанционното решение : клаузите на договора и анексите не са нищожни, вкл. поради противоречие със ЗКИ, тъй като с тях не се създават права и задължения противоречащи на вложения от законодателя смисъл и преследваната с нормативния акт цел в определена сфера на обществения живот,като за да би била налице такава нищожност е необходимо съзнание у всяка от страните, че сключва договор, който би довел до забранени от закона последици.След като страните са се съгласили с договорните клаузи и не се установява недобросъвестност на някоя от тях, не е налице нищожност / аналогични мотиви и по довода за нищожност на чл.4 ал.2 от договора за кредит , досежно определяемост на базовия лихвен процент, както и по довода за нищожност на клаузи от анексите към договора за кредит /. Досежно нищожността на договора за цесия съдът се е обосновал с липсата на изрична забрана за прехвърляне на права от банка в полза на небанкова институция.Приел е, че няма пречка цесионерът да извърши предоговаряне условията на кредита. Уведомяването за цесията от 17.06.2014 год. съдът е приел, че е извършено с исковата молба, а мотиви относно наличието на предпоставки за предсрочна изискуемост липсват както в първоинстанционното,така и във въззивното решения.
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК към общата касационна жалба на ответниците – физически лица, са формулирани следните въпроси : 1/ Действителен ли е договор за цесия, по силата на който кредитна институция прехвърля свое вземане на трето лице и излиза ли същият извън предмета на дейност на банката, съгласно чл.2 ал.1 и ал.2 от ЗКИ / сделка, сключена в процеса по събиране на вземания на банката / и ако отговорът е положителен – действителна ли е ако кредитополучателят редовно обслужва кредита си към момента на нейното сключване ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК; 2/Ако договор за цесия, сключен в нарушение на чл.2 от ЗКИ е нищожен и цесионерът не е придобил вземането, то валидно ли е встъпването в това несъществуващо задължение от страна на трети лица ? Валидно ли е встъпване в дълг към кредитор, който няма вземане спрямо първоначалния длъжник ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие на въззивното с решение № 190 по гр.д.№ 96 / 2015 год. на ІІІ г.о.и реш.№ 52 по т.д.№ 63 / 2009 год. на ІІ т.о. и в хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК – противоречие с реш.№ 442 по т.д.№ 679/ 2004 год. на ТК на ВКС,алтернативно – по чл.280 ал1. т.3 ГПК;3/Кой е надлежният правен субект, който следва да отправи изявление за обявяване на дадено задължение за предсрочно изискуемо ? Ако изявлението е отправено от цедента , прехвърлил вземането си по договора за кредит, вместо от цесионера , независимо от идентичността на представляващото двете дружества лице, поражда ли правните последици на обявена предсрочна изискуемост на задълженията по договора за кредит и може ли да има правен ефект по чл.432 ТЗ ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК – с решение № 123 по т.д.№ 2561/2014 год. на ІІ т.о. на ВКС , евентуално – в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК; 4/Ако сумата по кредита не бъде отпусната в уговорената валута / уговорен в швейцарски франкове,а отпуснат – в лева /, в каква валута следва да се погасяват дължимите главница и възнаградителна лихва ? При липса на погасителен план, допустимо ли е кредитодателят да конвертира погасителните вноски в лева към курс на друга валута / швейцарски франкове/ и да формира остатък на дълга в тази валута ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК – с решение № 46 по гр.д.№ 6216/2007 год. на І г.о. на ВКС, евентуално – в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК; 5/ Каква е доказателствената сила на счетоводните книги ? Чия е доказателствената тежест, при оспорване на счетоводните записвания от противната страна,за установяване тяхната редовност ? Когато размера на задължението се основава на заключение на съдебно-счетоводна експертиза,основана изцяло на счетоводните записвания на страната,следва ли съдът да изследва редовността на счетоводните записвания, вкл. прилаганата възнаградителна лихва, при положение, че дори според вещото лице липсват данни как е формиран лихвеният процент за определянето й? В този случай следвало ли е съдът служебно, съобразно задължението си по чл.162 ГПК, да постави задача на вещото лице,какви пера по кредита са погасявани с всяка отделна погасителна вноска,при какъв приложен от банката лихвен процент и съответства ли същият на уговорения в договора за кредит ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, противоречие на въззивното с решение № 187 по т.д.№ 436/2012 год. на ІІ т.о. , реш.№ 169 по т.д.№ 664/2011 год. на ІІ т.о. и реш.№ 88 по гр.д.№ 4559/2014 г. на ІV г.о. на ВКС, както и с т.10 на ТР № 1/2001 год. по т.д. № 1/2000 год. на ОСГК на ВКС ; 6/ При изрично въведено възражение,че задълженията на длъжника следва да се погасяват съобразно поредността в чл.76 ал.1 ЗЗД, длъжен ли е съдът да постави допълнителни задачи на експертизата,ако намира заключението непълно при така поставения вариант / липса на отчетени такси и комисионни / ? Ако намира възражението недоказано поради непълнота на поставената задача, длъжен ли е съдът,съгласно чл.162 ГПК, да разшири служебно задачите на експертизата, тъй като се касае за доказване на размера на иска, не на основанието му ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие с т.10 на ТР № 1/2001 год. по тълк.дело № 1/2000 год. на ОСГК на ВКС;7/ Действителна ли е според българското законодателство уговорката за „ капитализация на дълг„,при която върху непогасената главница се прибавят възнаградителни и наказателни лихви, такси, комисионни и други пера ? Води ли такова споразумение до заобикаляне забраната за анатоцизъм ? Ако е допустимо между търговци, валидно ли е същото спрямо физически лица, встъпили в задължението на търговеца ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК и 8/ Приложим ли е Закона за защита на потребителите по отношение на физическите лица,встъпили в задължение на търговско дружество?Договорът за встъпване в дълга на търговско дружество от страна на физически лица съставлява ли част от търговската им и професионална дейност, по смисъла на пар.13 т.1 от ЗЗП – има ли самостоятелен характер или следва режима на задължението в което се встъпва,за да би било изключено приложението на ЗЗП ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК.Всички въпроси настоящият състав е конкретизирал, изключвайки от същите конкретно по спора фактологично съдържание.
По първия от формулираните въпроси е налице противоречие в позицията на въззивния съд, доколкото с общото препращане по чл.272 ГПК е споделил извода на първоинстанционния, че липсва забрана за прехвърляне на права от банка на небанкова институция, но е формулирал и собствения си, напълно неясен извод, че счетоводното неотписване на задълженията по договора за кредит от банката и след цесията от 05.09.2008 год.,предпоставя неоснователност на възражението й за нейната нищожност,на основание чл.1 и чл.2 от ЗКИ.Изводът на първоинстанционния съд отрича безмотивно противоречие на цесията с каквито и да било законови разпоредби, а мотивът на въззивния съд е напълно неясен, фрагментарен и нелогичен спрямо съдържанието на въпроса. Практически липсва мотивиран от съда отговор на така поставения от страната въпрос,което предпоставя процесуалноправен въпрос относно задължението на съда за мотивиране на съдебния акт, и изключва обосноваността на общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК. Но дори да се приеме за удовлетворен, не се явява обоснован допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК,съгласно задължителните указания в т.4 на ТР № 1/2010 год. по тълк.дело № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС. Не е налице неясна, непълна или противоречива правна норма, чието тълкуване да е породило противоречива съдебна практика / надлежно посочена /, нито са обосновани предпоставки за преодоляване на съществуваща, еднозначна такава по приложението на нормата, но явяваща се неправилна, поради промяна в обществените условия или изменение на законодателството.
Вторият от въпросите включва предпоставка,наличието на която въззивният съд е отрекъл – недействителност на договора за цесия / макар и немотивирано, по преждеизложените съображения/ и това обстоятелство е достатъчно да изключи характеристиката му на правен, тъй като отговор на такъв въпрос, с това му съдържание , не обосновава решаващ мотив на въззивното решение. Непокриването на общия изключва необходимостта от коментар на допълнителния селективен критерий.
Третата група въпроси цели отговор дали в конкретната хипотеза, при така извършените цесии, обявената от банката предсрочна изскуемост може да я ползва ,след като кредитор към същия момент е [фирма]. Отговорът на този въпрос е предпоставен от отговор на въпроса цесионерът „ Бългерийн Р. С. „ притежава ли по силата на договора за цесия потестативното право за обявяване кредита за предсрочно изискуем и изобщо относно обхвата на прехвърленото му с договора за цесия. Както се посочи по-горе / стр.4 от настоящото изложение / липсва отговор на въззивния съд, относно редовността на изявлението за обявяване кредита за предсрочно изискуем, с оглед отправилия го в конкретния случай субект, тъй като съдът е изложил мотиви, относими към доказване уведомяване за извършена цесия, спрямо извода за обявена предсрочна изискуемост. Следователно, в решението липсва отговор на въззивния съд по така поставения, вкл. обусловен от конкретиката на спора ,както и по преждепосочения преюдициален за същия, въпроси. Последното изключва характеристиката му на правен, съгласно т.1 на ТР № 1/2010 год. по тълк.дело № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС.
Във връзка с въпросите по п.4 по делото е установено , че след договарянето му в швейцарски франкове, кредитът е превалутиран в лева и усвоен от ответното дружество в лева, но също в лева е извършвано погасяването на вноските, съответно превалутирани в швейцарски франкове за счетоводното отчитане на погашенията. Въззивният съд е приел, че усвояването на кредита в лева е станало със съгласието на ответното дружество. Практически от значение в тази хипотеза е втория от въпросите по п.4 и то във втората му част, доколкото визираната предпоставка – липса на погасителен план / впрочем такъв е представен и не е оспорван – стр.147 и сл. по номерацията на първоинстанционното дело / сама по себе си няма отношение към начина на погасяване в лева и с превалутиране в швейцарски франкове, а относно преценка изискуемостта на отделните вноски към определен момент / към който безспорно би бил съобразим и релевантния курс за превалутирането /.При свободата на договаряне и извършвано със съгласие на страните погасяване след превалутиране, съобразено от въззивния съд, въпросът би бил значим като относим към нищожност на конкретна договорна клауза, за която съдът следи и служебно.Въззивният съд не се е произнасял по такава нищожност и по начало обосноваване нищожност на конкретно основание и за конкретна клауза касаторът не е предложил,вкл. в аспект на неравноправност, по смисъла на ЗЗП.В този смисъл, поставения въпрос е неотносим към материалноправния спор, а последното изключва характеристиката му на правен, съгласно задължителните указания в т.1 на ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС. Дори да се приеме обоснован общия , не се явява обоснован допълнителния селективен критерий по чл. 280 ал1. т.2 ГПК.Решение № 46 по гр.д.№ 6216/2007 год. на І г.о. на ВКС е постановено в хипотеза на договор за влог и решаващите му мотиви се основават на правилото на чл.65 ал.1 ЗЗД, че никой не може да бъде задължен да получи нещо различно от договореното. Не такава е настоящата хипотеза,в която, както е приел и въззивния съд , превалутирането на договорения във валута кредит е станало със съгласието на кредитополучателя, усвоил сумата в лева ,както и погасявал кредита в лева, превалутирани в съответствие с договореното в швейцарски франкове, но във всички случаи със съгласието на кредитодателя, чийто интерес защитава правилото на чл.65 ал.1 ЗЗД. Следователно, цитираната казуална съдебна практика не разкрива нужния обективен идентитет във фактите, относими към отговор на идентичен на поставения от касаторите правен въпрос.По аналогични на преждеизложените съображения / по първи въпрос / не се явява удовлетворен и допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
Петата група въпроси са предпоставени от твърдение,че заключението на вещото лице от съдебно-икономическата експертиза не е установило приложимата към процесното правоотношение методика за формиране на дълга и конкретно – за дължимата възнаградителна лихва и изменението й за срока на договора за кредит. Исковете са уважени на базата на счетоводните записвания на банката,чиято редовност ответниците не са оспорили изрично, но още в отговора на исковата молба са посочили неяснота относно начина на формиране приложимия базов лихвен процент за малки фирми в швейцарски франкове /БЛПМФ/, както и оспорили представената по делото методология, като неотносима.Съдът не е възложил допълнително служебно изясняване на формирането на възнаградителната лихва, но дали представената методология е относима към сключения договор за кредит, както и дали съдържа необходимото за обосноваване формирането на приложимия БЛПМФ, в аспект на доводите за неравноправност на клаузи по смисъла на ЗЗП,е правен,а не счетоводен проблем. Това възражение на касаторите е относимо към установяване фактически прилагания от банката БЛПМФ, съгласно представената методология, приложим ли е в правоотношението между страните и ясен ли е начина на формирането му, в аспект на възражението за неравноправност на клаузи,по смисъла на ЗЗП.В този смисъл, приложението на чл.162 ГПК е ирелевантно за отговора на действително относимия правен въпрос.Формулираните, относими към приложението на тази разпоредба, въпроси не удовлетворяват общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК.
Шестата група въпроси отново касаят задължението за служебно поставяне на задача от съда, ако при изготвяне заключението за размера на дълга, не е съобразена поредността за погасяване на задълженията, съгласно чл.76 ал.1 ЗЗД.Въпросът би бил релевантен, ако претенциите на ищеца предпоставяха приложението на чл.76 ал.1 ЗЗД. Кредитодателят претендира главница по кредита и възнаградителна лихва, а не лихва за забава.Както самите касатори твърдят, формираната задължителна съдебна практика – реш.№ 111 по т.д.№ 296/2009 год. на І т.о. и реш.№ 334 по гр.д.№ 1096 / 2010 год. на ІV г.о. на ВКС – безпротиворечиво приема , че чл.76 ал.1 ЗЗД е приложим към реда за погасяване на главница и мораторна лихва по чл.86 ал.1 ЗЗД, не и възнаградителна лихва , каквато има предвид разпоредбата на чл.76 ал.2 ЗЗД.В този смисъл, процесуалният пропуск на съда се явява ирелевантен за правния резултат.
Седмата група въпроси касаят допустимостта на капитализация на главницата по кредита и анатоцизма, по отношение лица – нетърговци – солидарни съдлъжници и са предпоставени от предоговарянето, извършено с последващи договора за кредит анекси, сключени от касаторите и кредитополучателя с цесионера [фирма] . С анексите не е договорена дължимост на лихва върху лихва, поради което и вторият от въпросите не покрива изискването за правен. Досежно капитализацията, макар да покрива общия селективен критерий, въпросът не е обоснован с допълнителен такъв, съгласно задължителните указания в т.4 на ТР № 1/2010 год. по тълк.дело № 1/ 2009 год. на ОСГТК на ВКС : не е посочена приложима в отговор на въпроса непълна, неясна или противоречива правна норма, касаеща недопустимост на капитализация на главницата,в хипотезата на абсолютна търговска сделка и при свобода на договарянето.
Осмият от въпросите покрива общия селективен критерий, тъй като отговор на същия е предпоставил решаващ мотив на въззивното решение, с който е аргументиран отказа на въззивния съд да разгледа възраженията на касаторите – ответници, за нищожност на договорни клаузи, като неравноправни , по смисъла на чл.143 т.3 и т.10 от Закона за защита на потребителите.Следва да се счете обоснован допълнителния селективен критерий, тъй като приложението на пар.13 т.1 от ДР на ЗЗП, в хипотезата на солидарни длъжници по търговска сделка, сключена от търговец, без самите те да имат качество на търговци, създава затруднения в практиката на въззивните съдилища и липсва формирана задължителна съдебна практика, в удовлетворяване точното прилагане на закона и развитието на правото.
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК към самостоятелната касационна жалба на И. Г. са поставени въпросите: 1/ Как настъпва уговорената с договора за кредит предсрочна изискуемост и настъпва ли с факта на неплащане на две анюитетни вноски с настъпил падеж или зависи от волята на кредитора ? Въпросът е обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК , с решения на състави на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК и 2/ Длъжен ли е съдът служебно да следи и прилага нормата на чл.147 ал.1 ЗЗД ? – в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
Първият от въпросите не покрива изискването за правен, тъй като отговор на същия не е обосновал решаващ извод на въззивното решение. Въззивният съд не е отрекъл необходимостта от упражняване потестативното право на кредитодателя да обяви кредита за предсрочно изискуем, с изричното уведомяване за това на длъжника, каквото и фактически е предприето и установявано с доказателства по делото и в който смисъл е цитираната от касатора съдебна практика. Дали е доказано валидното упражняване на това потестативно право от кредитора и кой в случая е надлежния за предявяването й правен субект,е въпрос по правилността на решението, въз основа на събраните доказателства , на основанията по чл.281 т.3 ГПК.
Вторият от въпросите също не покрива общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК,тъй като довод, основан на задължение на съда за служебно съобразяване предявяването на иск срещу длъжника, в срока съгласно чл.147 ал.1 ЗЗД, не е въведен с въззивната жалба, а за пръв път с касационната жалба на ответницата. При това нормата на чл.147 ЗЗД е приложима спрямо отговорността на поръчителите.Следователно, преюдициален за релевантността на така формулирания е въпросът приравнима ли е отговорността на солидарните съдлъжници по договор за кредит на отговорността на поръчителя, на който съдебната практика до момента е отговорила отрицателно, тъй като относно отговорността на солидарните съдлъжници е от значение основанието във вътрешните им правоотношения.Необоснован е при това, съгласно задължителните указания в т.4 на ТР № 1/2010 год. по тълк.дело № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, и допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, единствено с формалното цитиране на нормата.
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК към касационната жалба на К. В. против решение № 150 по т.д.№ 351 / 2016 год. на Бургаски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 276 по т.д.№ 497/2014 год. на Окръжен съд Бургас,за допускане поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на първоинстанционното решение – с вписване на същия ответник , като страна , спрямо която е постановено уважаване на исковете,е формулиран следния въпрос: „Когато в диспозитива на решението съдът не се е произнесъл по един от субективно съединените искове срещу солидарно встъпило в дълг лице, то налице ли е непълнота на решението, поправима по реда на чл.250 ГПК или е налице очевидна фактическа грешка, поправима по реда на чл.247 ГПК ? Въпросът е обосноваван с противоречие на въззивното решение с решения на ВКС, постановени в производства по чл.247 ГПК и чл.250 ГПК – в допълване или поправка на очевидни фактически грешки в решения на касационна инстанция.Същите не са задължителна съдебна практика по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, съгласно т.2 от ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, нито казуална съдебна практика, съгласно т.3 на същото Тълкувателно решение. Независимо от последното,не е налице и твърдяното противоречие.Допълването по реда на чл.250 ГПК, видно и от приложените съдебни актове,предпоставя липса на произнасяне по предмета на спора и/ или спрямо страна по същия и в мотивите на постановения акт, каквато правилно въззивният съд е отрекъл. Несъответствието на диспозитива със съдържанието на мотивите, в които такова произнасяне е налице, предпоставя производство по чл.247 ГПК, поради което и въззивното решение не е недопустимо на това основание.
Следователно, касационното обжалване следва да се допусне в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК по осмия от въпросите в общата касационна жалба.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 48 по т.д.№ 80/2016 год. на Бургаски апелативен съд,с което е потвърдено решение № 496 по т.д.№ 497/2014 год. на Окръжен съд Бургас.
УКАЗВА на касаторите, в едноседмичен срок от уведомяването, да представят доказателства за внесена по сметка на Върховен касационен съд държавна такса в размер на 11 492,22 лева / изчислена съобразно фиксинг на БНБ за швейцарския франк към 15.10.2014 год. – датата на исковата молба /.
След представяне на доказателство за плащането или изтичане на срока, делото да се докладва на Председателя на І т.о. на ВКС – за насрочване или на състава – за прекратяване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :