Р Е Ш Е Н И Е
№ 413
гр. София, 01.07.2009 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в съдебно заседание на десети юни две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
при секретаря Т. Кьосева
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев дело № 1751/08г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.218а и сл. ГПК/отм./, вр. с § 2, ал.3 ПЗР на ГПК.
Образувано е по жалба на Р. Д. К., Н. С. К. и Д. С. К. срещу въззивно решение № 431 от 06.12.2007г. по в.гр.д. № 693/07г. на Д. окръжен съд. Жалбоподателите са поискали да се отмени решението като поддържат, че същото е неправилно поради допуснати нарушения- основания за отмяна по чл.218б, ал.1, б. ”в”ГПК/отм./.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.218в, ал.1 ГПК/отм./ и съдържа точно и мотивирано изложение на касационните основания, поради което е процесуално допустима, но разгледана по същество тя е неоснователна.
С посоченото решение въззиввният съд е отменил решение № 84 от 07.06.07г., постановено по гр.д. № 79/06г. на К. районен съд в частта, в която са отхвърлени предявените от Х. П. К. срещу Р. Д. К., Н. С. К. и Д. С. К. искове по чл.108 ЗС и в частта за разноските и вместо него е признал за установено по отношение на ответниците, че ищецът притежава правото на собственост върху недвижим имот, съставляващ лозе с пл. №768 по плана на СО“Старите лозя“/“Кърбаалар”/, гр. К., с площ по скица – 0.550дка, а на място -0.572 дка и ги е осъдил да му предадат владението на имота. Със същото решение окръжният съд е обезсилил първоинстанционното решение в частта, с която е прогласено за нищожно решение № 407 от 24.04.97г. по преписка № 2128/91г. на ПК- К. и е прекратил производството по делото в тази му част.
По делото е установено, че ищецът в първоинстанционното производство Х. П. К. е единстевен наследник по закон (син) на П. Й. К. , починал през 1953г., който е притежавал процесния земеделски имот. Правото на собственост върху имота му е възстановено с решение на поземлената комисия № 407 от 24.04.1997г. в съществуващи(възстановими) стари реални граници. С нот.акт № 185/91г. наследодателят на ответниците С е признат за собственик на същия имот по давност. За да уважи предявения ревандикационен иск въззивният съд е приел, че понастоящем имотът е собственост на ищеца и че ответниците го владеят без правно основание. Прието е също, че наследодателят на ответниците не го е придобил по давност, тъй като на същия имотът е бил предоставен за лично ползване и той е бил само негов държател, а не владелец, както и че дори владение върху имота да е било осъществявано, след неговото обобществяване същото е правно ирелевантно.
Решението е валидно, допустимо и правилно. При постановяването му не са допуснати релевираните в касационната жалба нарушения.
Доводите на касаторите, че в случая кумулативните предпоставки за уважаването на предявения ревандикационен иск не са били налице, тъй като по делото не е било установено ищецът да е собственик на владения от тях имот не се подкрепят от данните по делото и са неоснователни, доколкото в случая идентичността на двата имота е установена по категоричен начин от всички събрани по делото доказателства, включително от заключението на изслушаната техническа експертиза. В тази връзка следва да се отбележи, че посочването на номера на имота по съответния план е достатъчно за неговата индивидуализация. По отношение на довода, че наследодателят на ищеца не е бил собственик на реституирания имот следва да се има предвид, че с него всъщност се повдига спор за материално право по смисъла на чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, какъвто спор жалбоподателите нямат правен интерес да повдигат, тъй като те не заявяват някакви права върху имота към момента на образуване на ТКЗС, а се позовават на изтекла впоследствие в полза на техния наследодател придобивна давност, т.е. на осъществил се след този момент факт. Според дадените в ТР № 1/97 г. ОСГК на ВКС задължителни разяснения решенията на общинските поземлени комисии по чл.18ж, ал.1 от ППЗСПЗЗ и по чл.27, ал.1 ППЗСПЗЗ за възстановяване на правото на собственост върху земеделски земи в съществуващи или възстановими стари реални граници или в нови реални граници с план за земеразделяне имат конститутивно действие, разпростиращо се, като по отношение на обекта, така и по отношение на субектите на собствеността, поради което следва да се приеме, че посоченото решение на комисията (сега ОСЗ) легитимира ищеца като собственик на процесния имот. Доколкото при обоществяването на земеделските земи не са били провеждани отчуждително-обезщетителни процедури, направеният в касационната жалба довод за нищожност на това решение, тъй като по делото е било представено удостоверение от Община К., че имотът въобще не е бил отчуждаван и според касаторите не е подлежал на реституция, също е неоснователен. Съгласно чл.10, ал.1 ЗСПЗЗ възстановяват се правата на собствениците или на техните наследници върху земеделски земи, които те са притежавали преди образуването на ТКЗС или ДЗС, независимо дали са били включени в тях или в други, образувани въз основа на тях селскостопански организации, поради което без правно значение е обстоятелството дали процесният имот е бил включен в блок на ТКЗС и че същият е бил предоставен за ползване (вероятно от ТКЗС) на наследодателя на касаторите. Тъй като в случая са налице данни, че наследодателят на ищеца е бил член на ТКЗС, следва да се приеме, че той е внесъл притежаваната от него земеделска земя, вкл. процесния имот в стопанството – арг. чл.8 от П. устав на ТКЗС от 1950г. и чл.6, ал.2 от примерния устав от 1968г., поради което въззивният съд правилно е приел, че дори да се приеме, че наследодателят на жалбоподателите е осъществявал владение върху имота в продължение на повече от десет години (в действителност като ползувател той е бил само негов държател), то е правно ирелевантно с оглед разпоредбите на чл.86 ЗС (ред. до 1990г.) и чл.5, ал.2 ЗВСОНИ. В случая по делото не е бил предявен иск за прогласяване на нищожност на решението на поземлената комисия, а и такъв не би могло да се предяви, доколкото същото има характер на индивидуален административен акт и е предвиден специален ред за негоното атакуване, въззивният съд правилно е приел, че първоинстанционното решение в тази му част е процесуално недопустимо и е обезсилил същото.
С оглед изложеното не са налице релевираните основания за касиране на въззивното решение, поради което и на основание чл.218ж, ал.1 ГПК /отм./ същото следва да бъде оставено в сила.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
Р Е Ш И :
О с т а в я в сила въззивно решение № 431 от 06.12.2007г. по в.гр.д. № 693/07г. на Д. окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: