1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 518
София, 18.11.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 1962 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № IV-130 по в. гр. д. № 1734/2018 г. на Бургаския окръжен съд е потвърдено решение № 1520/12.07.2018 г. по гр. д. № 4725/2017 г. на Бургаския районен съд, с което е бил отхвърлен предявеният от „Хелио-тур-с“ АД против Г. К. Г. и Е. К. С. положителен установителен иск за собственост на имот с идентификатор ………….. по КККР на [населено място].
Въззивният съд е приел от фактическа страна, че с влязло в сила на 22.03.2006 г. решение по в. гр. д. № 1414/2003 г. на Бургаския окръжен съд, потвърдено с решение по гр. д. № 2430/2004 г. на ВКС, I-во г.о., е бил уважен предявен от „Хелио-тур-с“ АД срещу Е. П. Л. и Г. П. К. иск по чл.108 ЗС за същия недвижим имот. Е. Л. е починала на 07.02.2009 г., като е оставила трима наследници, един от които е М. А. И. /Л./, майка на сегашните ответници Г. Г. и Е. С.. През 2006 г. М. Л., Я. Л. и С. Л. са подали молба за отмяна на влязлото в сила решение по ревандикационния иск, но тя е била оставена без уважение от ВКС. През 2013 г. нова молба за отмяна е подадена от Я. Л., С. А., Г. Г. и Е. С., но тя е била оставена без разглеждане. През 2013 г. пред АС Бургас се е развило и административно производство по жалба на „Хулио-тур-с“ АД във връзка със заповед за изменение на КККР на [населено място], но от представения препис на съдебното решение не става ясно кои са били заинтересуваните лица. През 2012 г. е съставен нотариален акт, с който М. И. е дарила на дъщерите си Г. Г. и Е. С. собствената си 1/3 ид. част от процесния имот. Този имот е бил отдаван под наем като цяло, видно от представените по делото договори от 2001 г. и 2007 г., по които наемодател е Е. Л.; от 2009 г., по който наемодател е М. Л. и от 2015 г., по който наемодатели са ответниците в настоящото производство Г. Г. и Е. С.. Разпитаните по делото свидетели категорично са установили, че имотът е бил стопанисван само от ответниците след възстановяването на собствеността му през 1999 г., като те са направили редица подобрения и са го отдавали под наем, заедно с намиращите се в него бунгала. В имота не са идвали представители на ответното дружество. Установено е също, че през 2017 г. ответниците са били отстранени от имота, поради което са завели срещу „Хелио-тур-с“ АД иск по чл.76 ЗС. Този иск е бил отхвърлен с влязло в сила решение.
При тези данни въззивният съд е приел от правна страна, че предявеният в настоящото производство установителен иск на „Хелио-тур-с“ АД е неоснователен, тъй като спорният имот е придобит по давност от ответниците, като началото на давността е от 22.03.2006 г., когато е влязло в сила предходното решение по ревандикационния иск за имота. След посочената дата е започнал да тече давностен срок, който не е бил прекъснат по надлежния ред от „Хелио-тур-с“ АД. Прекъсването на давността в хипотезата на чл.116 ЗЗД, вр. чл.84 ЗС се свързва винаги с действия на носителя на спорното материално право, насочени срещу лицето, което би могло да се позове на придобивна давност, а не обратно. „Хелио-тур-с“ не е предприело надлежните действия за прекъсване на придобивната давност върху имота, поради което към датата на предявяване на настоящия иск – 29.06.2017 г. десетгодишната давност по чл.79, ал.1 ЗС е изтекла. Съдебните производства, образувани по двете молби за отмяна на предходното решение по чл.108 ЗС и по административното производство във връзка с обжалването на заповед за изменение на КККР, не са в състояние да прекъснат придобивната давност на ответниците, тъй като същите не са искови производства с предмет правото на собственост, а освен това молбите за отмяна не са предявени от лицето, което тогава се е легитимирало като собственик на имота. През целия период на придобивната давност само ответниците са владели имота – първоначално от името на своите праводателки, чието владение те са присъединили към своето, а след това лично за себе си, като липсват доказателства това владение да е било прекъснато до изтичането на 10-годишния давностен срок. Дори да се приеме, че с предявяването на владелчески иск по чл.76 ЗС ответниците в настоящото производство са признали, че владението им е било нарушено на 26.09.2016 г. от представители на „Хелио-тур-с“ АД, то липсват доказателства то да е било отнето за повече от 6 месеца, каквото следва да е налице, за да се прекъсне давността. Освен това – от постановеното решение, с което искът по чл.76 ЗС е бил отхвърлен, е видно, че не е било доказано в процеса твърдяното отнемане на владението от служители на „Хелио-тур-с“ АД. И на последно място – вписването на решението по предходния ревандикационен иск през 2012 г. няма отношение към придобивната давност на ответниците.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от „Хелио-тур-с“ АД.
Жалбоподателят счита, че решението е неправилно, тъй като ответниците не са могли да придобият процесния имот по давност. Съдът не изложил подробни мотиви в какво качество е осъществявана фактическата власт от ответниците през различните периоди – като държатели и като владелци. Направеният общ извод, че те са присъединили владението на своите праводателки, не е достатъчно, тъй като не са изложени съображения защо се приема наличието на общо правоприемство, каквото има при наследяването. Съдът не бил обсъдил частното правоприемство /дарението на 1/3 ид. част от имота с нотариалния акт от 2012 г./, както и участието на М. като страна в производството по молбата за отмяна на влязлото в сила решение по чл.108 ЗС. Считано от 2012 г. не бил изтекъл срокът на придобивната давност. Не бил обсъден договорът от 2015 г., с който жалбоподателят, в качеството си на собственик, предоставил ползването на имота под наем на „ТХ Русалка холидейз“ ЕООД, както и данните, че това дружество е получило държането на имота през м.май 2017 г. Не било обсъдено и възражението на жалбоподателя, че придобивната давност на ответниците е прекъсната по реда на чл.116 ЗЗД с двете производства за отмяна на влязлото в сила решение по ревандикационния иск; с вписването на това решение през 2012 г., както и с административното производство.
В изложението към касационната жалба се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и 3 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Поставени са следните въпроси по чл.280, ал.1 ГПК:
1. Следва ли да бъде установено манифестиране на намерението за своене на вещта на всеки владелец, който е осъществявал фактическа власт върху имота лично или чрез другиго, присъединявайки при условията на чл.82 ЗС владението на праводателя си;
2. Следва ли лицето, упражняващо фактическа власт върху имота за друго лице, когато промени намерението си и започне да държи същия за себе си, да доведе тази промяна в намерението до знанието на собственика;
3. Налице ли е основание за приложението на чл.82 ЗС в хипотеза, при която не е установено общо или частно правоприемство, при което владението да е предадено от предходния владелец на правно основание, годно да прехвърли върху новия владелец собствеността на имота;
4. Следва ли да се приеме, че е налице необезпокоявано владение, при условие, че между страните по делото, за периода, за който е прието, че се е осъществявало владението, са налице висящи производства с предмет спорното право.
5. Прекъсва ли се давността по смисъла на чл.116, ал.1, б.“б“ ЗЗД с предявяване на молба за отмяна на влязло в сила решение, с което е уважен иск за собственост, предявен от носителя на това право.
По тези въпроси според жалбоподателя е налице противоречие между въззивното решение и решение № 262/29.11.2011 г. по гр. д. № 342/2011 г. на II-ро г.о.; решение № 178/09.07.2014 г. по гр. д. № 7749/2013 г., I-во г.о.; решение № 812 от 21.01.2011 г. по гр. д. № 989/2010г., I-во г.о. и решение № 144 от 02.12.2014 г. по гр. д. № 1650/2014 г. на ВКС, II-ро г.о.
По поставените въпроси се поддържа и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, без излагане на мотиви с какво разглеждането на конкретния спор от ВКС ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Не е мотивирано и поддържаното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност.
Ответниците в производството Г. Г. и Е. С. оспорват жалбата. Считат, че не са налице основания за допускането й до разглеждане по същество от ВКС.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивен съд по иск за собственост, което не попада в ограниченията по чл.280, ал.3 ГПК.
Първият от поставените въпроси се свежда до това дали когато владението на една вещ се осъществява последователно от няколко различни лица при условията на чл.82 ЗС, всяко от тях следва да демонстрира спрямо собственика намерението си за своене на вещта. Въпросът е свързан с обстоятелствата по делото, но по него липсва противоречие между обжалваното въззивно решение и посочената практика на ВКС. Напротив, приетото от въззивния съд е в пълно съответствие с решение № 262/29.11.2011 г. по гр. д. № 342/2011 г. на II-ро г.о. и решение № 144 от 02.12.2014 г. по гр. д. № 1650/2014 г. на ВКС, II-ро г.о., според които лицето, което завладява чужд имот, не е длъжно да уведомява собственика за намерението си за своене на вещта, а единствено трябва да упражнява владението постоянно, непрекъснато, явно /така, че да може да бъде узнато от собственика/ и спокойно, тъй като според презумпцията на чл.69 ЗС се предполага, че упражняващият фактическа власт държи вещта за себе си.
Вторият въпрос е разновидност на първия и по него също не може да се допусне касационно обжалване поради липса на поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. За собственика е без значение дали имотът му се завладява от лице, което владее лично за себе си, или от лице, което владее чрез другиго. И в двата случая важи казаното във връзка с първия въпрос, че действа презумпцията на чл.69 ЗС и че владелецът не трябва да довежда до знанието на собственика намерението си за своене на вещта, като това важи еднакво за случаите, при които владението се осъществява лично, както и когато се осъществява чрез другиго.
Четвърти и пети въпрос са свързани с проблема за прекъсване на придобивната давност. По тези въпроси жалбоподателят не е посочил практика на ВКС по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Въпросите са обуславящи за изхода на делото, но по тях въззивният съд се е произнесъл в съответствие с практиката на ВКС, която е цитирал в решението си. Няма колебание в тази практика, че придобивната давност се прекъсва с иск за собственост, предявен от собственика срещу владелеца, а не обратно. Няма също така колебание, че производството по молба за отмяна на влязло в сила решение, както и по административен спор във връзка със отбелязването на имота в КККР, не може да прекъсне придобивната давност, тъй като не представлява действие по чл.116, б.“б“ ЗЗД, вр. чл.84 ЗС.
За пълнота на изложеното следва да се посочи, че представеното от жалбоподателя решение № 812 от 21.01.11 г. по гр. д. № 989/2010г., I-во г.о., е постановено в производство по чл.303 и сл. ГПК и не представлява практика по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, която може да обуслови касационно обжалване, съгласно приетото в т.2 на ТР № 1/10.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
В случая не са налице и основанията по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК, тъй като поставените въпроси не са значими от гледна точка на приложението на закона и развитието на правото, а от друга страна при обикновен прочит на въззивното решение, без да се навлиза в обсъждане на доказателствата по делото, не се констатира очевидна неправилност.
Касационното обжалване следва да се допусне по третия въпрос. Той е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като е свързан с мотивите на въззивния съд по възражението на ответниците за изтекла придобивна давност при условията на чл.82 ЗС. В посоченото от жалбоподателя решение на ВКС № 178/09.07.2014 г. по гр. д. № 7749/2013 г., I-во г.о., е прието, че присъединяването на владението при условията на чл.82 ЗС е допустимо само при наличие на правоприемство между двамата владелци – общо правоприемство /например при наследяване/ или частно правоприемство. Въззивният съд не е изложил мотиви във връзка с правоприемството, при данните по делото, че общо правоприемство в случая е налице само между Е. П. Л., която първоначално е упражнявала владение върху целия имот, и нейната дъщеря М. А. И. /Л./, а след това е налице частно правоприемство между М. И. и ответниците в настоящото производство Г. К. Г. и Е. К. С., но само по отношение на 1/3 ид. част от имота. Крайните изводи на въззивния съд по прилагането на чл.82 ЗС в настоящия случай противоречат на приетото в решение № 178/09.07.2014 г. по гр. д. № 7749/2013 г. на ВКС, I-во г.о., което съставлява основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставения материалноправен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № IV-130 по в. гр. д. № 1734/2018 г. на Бургаския окръжен съд.
Указва на жалбоподателя в едноседмичен срок от съобщението да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 25лв. и в същия срок да представи по делото копие от вносния документ, в противен случай жалбата му ще бъде върната.
След представяне на доказателства за внесена държавна такса делото да се докладва за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: