Р Е Ш Е Н И Е
№.648
гр. София,.02.02.2010 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ІІ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети ноември две хиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
при участието на секретаря Т. Кьосева, като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 2788 по описа за 2008 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по параграф 2, ал. 3 ПЗР на ГПК, във връзка с чл. 218а, ал. 1, б. “а” и сл. ГПК /отм./.
Образувано е по подадената от Е. Д. В. от гр. Д., чрез пълномощника му адвокат Б. П. , касационна жалба против въззивното решение от 14.02.2008 год. по гр. д. № 137/2007 год. на Смолянския окръжен съд, с което е отменено първоинстанционното решение от 10.01.2007 год. по гр. д. № 280/2005 год. на Д. районен съд и вместо това е постановено друго решение, с което е признато за установено по отношение на касатора, че държавата е собственик на имот с № 2* с площ 12 дка в м. „Петковото”, при описаните граници и касаторът е осъден да предададе владението върху него на Д. лесничейство гр. Д..
Касаторът поддържа оплаквания за недопустимост и неправилност на въззивното решение поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост на направените изводи – основания за касационно обжалване по чл. 218б, ал. 1, б. б. „б” и „в” ГПК /отм./. Подробни съображения излага в касационната жалба и допълнението към нея, с искане за обезсилването на решението като недопустимо, евентуално неговата отмяна с постановяване на ново решение по същество, с което искът се отхвърли или връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Претендира и заплащане на направените по делото разноски.
Ответникът по жалбата и ищец в производството – Д. лесничейство гр. Д., чрез пълномощника си адвокат Ил. Д. , в представеното писмено възражение оспорва жалбата и моли решението на въззивния съд да се остави в сила и му се присъдят разноските по делото.
Върховният касационен съд на РБ, състав на ІІ гражданско отделение, като обсъди заявените в подадената в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК /отм./ касационна жалба оплаквания във връзка с данните по делото и доводите на страните и на основание чл. 218ж ГПК /отм./, приема следното:
Спорът между страните е за собствеността върху имот, представляващ иглолистна гора с площ 12 дка в м. „Петковото”, с № 2* в землището на гр. Д., възстановен на ответника, сега касатор с решение на П. комисия /ПК/ – гр. Д. № 438 от 10.05.2001 год., постановено на основание протоколно решение по чл. 14, ал. 4 ЗВСВГЗГФ на О. комисия по чл. 14, ал. 3 от с. з. За да уважи предявения ревандикационен иск, въззивният съд е приел, че това решение не легитимира ответника като собственик на спорния имот, тъй като е постановено в нарушение на закона. Съгласно чл. 3, ал. 1 ЗВСВГЗГФ правото на собственост върху г. и земите от горския фонд се възстановява само на лицата /съответно на правоприемниците им/, от които са отнети по описаните в чл. 2 и пар. 14 ПЗР на ЗИДЗВСГЗГФ /Д. в. бр. 49/99 год./. По делото не е установено наследодателят на ответника да е бил собственик на имота, който още към 1922 год. е представлявал гора, попадаща в границите на т. н. яйлаци на Д. землище, които гори, съгласно чл. 3 от Закона за г. /ЗГ/ от 1922 год., /намиращ приложение с оглед присъединяването на Р. край, в т. ч. и Д. землище към К. България през 1912 год./ са държавни. Такава е и нормативната уредба относно т. н. яйлаци и по предходния Закон за г. от 1904 год. – същите са обявени за държавна собственост.
Съгласно чл. 3 ЗГ от 1922 год. г. в яйлаците, които не се владеят от държавата, се завладяват от нея веднага след определянето на яйлашкия им характер, без значение в чие владение се намират и на какво основание ги имат досегашните владетели, като въззивният съд се е позовал и на разпоредбите на чл. 4 и чл. 5 от същия закон. Съдът е кредитирал заключенията на приетите експертизи, установяващи попадането на имота /представлявал гора, с оглед възрастта й/ в границите на яйлак „К” в землището на Д. , съгласно съставените протоколи за яйлаците в землището на основание ПМС № 37 от 17.08.22 год. и чл. 3 и чл. 4 ЗГ/1922 год., както и констатациите на вещите лица по лесоустройствените проекти, в които липсват данни за съществуването на частни гори на територията на землището на Д. Поради това и като е възстановила спорния имот, ПК Д. е нарушила и разпоредбата на чл. 14, ал. 5 ЗВСГЗГФ, предвиждаща възстановяване в границите на частните гори и земи ог горския фонд, определени с постановление на МЗХ по чл. 20 ЗГ /Д. В. бр. 124/25 год./ или други налични документи и/или картен материал, които предпоставки не са били налице. Възстановеният имот е държавна собственост и не подлежи на възстановяване на основание ЗВСВГЗГФ, поради което и в резултат на осъществения косвен съдебен контрол на решението на ПК е направил извод, че ответникът не се легитимира като негов собственик.
По направеното от ответника възражение, че представител на ищеца е участвувал в административното производство по възстановяване на собствеността, поради което и е могъл да обжалва решението на О. комисия по чл. 14, ал. 3 ЗВСВГЗГФ, въззивният съд е приел, че решението на последната не подлежи на обжалване, а Д. леничейство не е легитимирано да обжалва решението на поземлената комисия поради неучастието си в това производство. Именно в настоящето исково производство ДЛ защитава твърдяното си право, противопоставяйки възраженията си за материалната незаконосъобразност на решението на ПК в полза на ответника.
Въззивният съд е приел още, че не е налице и пререшаване на въпроса за собствеността на имота, тъй като друго исково производство /не и административно/ с предмет принадлежността на правото, не е проведено. Приел е, че са налице и трите кумулативно предвидени предпоставки за уважаване на ревандикационния иск – правото на собственост принадлежи на държавата, налице е владение на имота от ответника, въз основа на протокол за въвод и липсата на основание за това, поради което и уважил предявения от Д. лесничейство, като легитимирана страна, съгласно чл. 24, ал. 1 ЗГ иск по чл. 108 ЗС против ответника, сега касатор.
Въззивното решение е допустимо и правилно, а оплакванията на касатора са неоснователни.
Произнасянето на Върховния административен съд, на чието решение се позовава касаторът, обосновавайки оплакването си за недопустимост поради пререшаване на спора, е с предмет последващо решение на ОбСЗГ – Д. , постановено по предложение на окръжния прокурор за отмяна на решението № 438 от 10.05.2001 год. на основание чл. 32, ал. 1 ЗАП. Прието е, че поради изтичане на преклузивния срок за исканата отмяна, такава не може да се постанови, поради което и това последващо решение № 4* от 2.12.2003 год. на ОбСЗГ – гр. Д., с което предложението на прокурора е било уважено, е отменено /решението от 25.10.2004 год. по адм. д. № 160/2004 год. на Смолянския окръжен съд, влязло в сила с решението на ВАС по адм. д. № 10818/2004 год./.
В това административно производство не е решен спор за собствеността върху имота по същество, тъй като има за предмет решение за отмяна на решението, с което административният орган е възстановил собствеността върху имота на касатора. Материалната законосъобразност именно на последното, като реституционен административен акт, е предмет на осъществения в настоящето исково производство косвен съдебен контрол по релевираните от ищеца възражения за неговата незаконосъобразност, довела до липса на легитимация на ответника като собственик на спорния имот. Друга процесуална възможност за ищеца да защити правата си срещу този засягащ ги административен акт, не е налице, поради което и доводът на касатора, че държавата, чрез други нейни органи е участвувала в развилото се и приключило административно производство, поради което и постановените в него решения са задължителни за нея, в т. ч. и за ищеца Д. лесничейство, е неоснователен. В административното производство не се решава спор относно принадлежността на правото, поради което и постановеният в него акт не обвързва третите лица, в т. ч. и държавата, поради което и възможността същите, респ. държавата да предявят иск за защита на твърдените от тях материални права не е преклудирана, а редът за осъществяване на тази защита е общия исков ред – чл. 14, ал. 8 ЗВСВГЗГФ. Затова и осъществяването в това производство на косвен съдебен контрол за законосъобразността на този административен акт е допустим. В този смисъл са разясненията в ТР № 6/2005 год. ОСГК на ВКС, т. 4, цитиран и от касаторът.
Поради изложените съображения доводът на касатора, че с осъществяването на косвения съдебен контрол е пререшен въпрос, решен с влязлото в сила решение на административния съд, е неоснователен. Да се приеме тезата на касатора означава третите лица да бъдат обвързани от издаден административен акт и при наличие на допуснати нарушения на материалния закон и на процесуалните правила, а участието на представител на ДЛ в състава на комисията по чл. 14, ал. 3 ЗВСВГЗГФ не е равнозначно на участие на този орган в административното производство по възстановяване на правото на собственост като страна, тъй като същото се изчерпва в изразяване на становище, без възможност да доведе до съответното решение на колективния орган – О. комисия. Страните в административното производство са определени от закона и в него не могат да участвуват заинтересовани такива, които единствено могат да защитят правата си в общото исково производство, каквото е настоящето. Същите нямат процесуална възможност и да обжалват решението на административния орган, както неоснователно поддържа касаторът.
Поради гореизложените съображения настоящият съд счита за неоснователно и оплакването на касатора за нарушение на ЕКЗПЧОС, както и позоваването на цитираната практика на Е. съд за правата на човека в С. – решението от 12.01.2005 год. по делото „К”, тъй като не намира сходство – в същото се обсъждат две съдебни решения – от 20.09.96 год. и от 10.10.2000 год., постановени в две спорни производства, а настоящият случай не е такъв.
Не са налице и поддържаните от касатора процесуални нарушения относно събирането на доказателства и нарушение на принципа на диспозитивното начало с назначаване от съда на тройна лесотехническа експертиза. Същото е обосновано от необходимостта от изясняване напълно на делото, с установяване на границите на яйлаците и местоположението на възстановения имот, въз основа на представените писмени доказателства, като страните са имали възможност да посочат по едно вещо лице в състава на експертизата. Правата на касатора са реализирани чрез оспорване на заключението, по повод на което е и доказателственото му искане за допускане на допълнителна задача, предмет на допусната и изслушана нова експертиза. Отказът на въззивния съд да събере неотносими към предмета на делото доказателства също не води до съществено нарушение на процесуалните правила.
Неоснователно е и оплакването на касатора за нарушение на чл. 12 ГПК /отм./, тъй като искане за отвод на член от съдебния състав не е поддържано във въззивното производство, а изложените в касационната жалба основания за липса на справедлив процес поради предубеденост на съдия от състава, разглеждал сходни казуси, се приемат за изцяло неоснователни от настоящата инстанция. Разглеждането и еднаквото решаване на дела със сходен предмет в никакъв случай не означава лишаване на страната от справедлив процес, гарантирано й както в Конституцията ни и в процесуалния закон, така и в ЕКЗПЧОС, в каквато насока са твърденията на касатора.
Изводите на въззивния съд са и обосновани от събраните по делото доказателства, обсъдени и анализирани от съда съгласно процесуалните правила, поради което и оплакванията на касатора за обратното са неоснователни. Всяка от страните носи доказателствената тежест да установи твърденията си с всички относими и допустими доказателствени средства, поради което и при наличие на доказателства за принадлежността на правото на собственост върху имота в полза на държавата с оглед яйлашкия му произход, и при липса на такива за притежаването му от наследодателя на касатора, правилно и обосновано предявеният ревандикационен иск е уважен.
Решението на въззивния съд е правилно и в частта му относно присъдените разноски, възложени в тежест на ответника съгласно чл. 64, ал. 1 ГПК /отм./ и с оглед изхода на спора. Доводът за прекомерност на размера им е неоснователен, а не са налице и основания, при които такива не се присъждат.
Тъй като не са налице релевираните касационни основания за отмяна, въззивното решение като правилно и обосновано, следва да се остави в сила. С оглед този изход на делото касаторът следва да заплати на ищеца направените и в настоящето производство разноски в размер на 60 лв.
По изложените съображения и на основание чл. 218ж, ал. 1 ГПК /отм./, Върховният касационен съд в настоящия състав на ІІ гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение № 18 от 14.02.2008 год. по гр. д. № 137/2007 год. на Смолянския окръжен съд.
Осъжда Е. Д. В. да заплати на Д. лесничейство, гр. Д. направените в настоящето производство разноски в размер на 60 лв. /шестдесет лева/.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: