Р Е Ш Е Н И Е
№ 147
Гр.София, 16.12.2016 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в публично заседание на деветнадесети септември през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Кристияна Генковска
при секретаря Петя Кръстева, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 1867 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 336/25.02.15г., постановено по в.гр.д.№ 2692/14г. от Пловдивския окръжен съд, с което е обезсилено решение № 2387/06.06.14г. по гр.д.№ 17646/10г. на Пловдивския районен съд и е прекратено производството по делото по иска на [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] за установяване, че е налице неизпълнено задължение от [фирма] за предаване на собствените на ищеца движими вещи съгласно договор за продажба от 30.07.10г. при наличие на просрочие от падежа на задължението за предаване, договорено в документ по чл.417, т.3 ГПК – спогодба с нотариална заверка на подписите от 24.08.10г., въз основа на която е издадена заповед за незабавно изпълнение № 7842/08.09.10г. по ч.гр.д.№13091/10г. на ПРС.
Касаторът [фирма] поддържа, че решението е неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон, на процесуалните правила и поради необоснованост. Моли въззивното решение да се отмени и да се остави в сила първоинстанционният съдебен акт.
Ответникът [фирма] оспорва жалбата. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение констатира следното:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по недопустим иск за установяване, че е налице неизпълнение на задължение за предаване на вещи, т.е. на факт с правно значение, а не по иск за установяване съществуването на задължение за предаване на вещи, произтичащо от документа по чл.417, т.3 ГПК, въз основа на който е издадена заповед № 7842/08.09.10г. по ч.гр.д.№ 13091/10г. от Пловдивския районен съд. С издадената заповед за изпълнение е разпоредено длъжникът да предаде на кредитора описаните в заповедта вещи, което вземане произтича от спогодба с нотариална заверка на подписите от 24.08.10г. – редовен от външна страна документ и удостоверяващ подлежащо на изпълнение вземане. Според въззивния съд, с оглед на направените уточнения от ищеца, предявеният иск е за „установяване наличието на вземане – изпълнението на задължение на ответника за предаване на движимите вещи, предмет на споразумение с нотариална заверка на подписа от 24.08.10г.”, поради което неправилно първоинстанционният съд е приел „че може да съществува иск по чл.422 ГПК във вр. с чл.79 и чл.187 ЗЗД да се признае за установено, че съществува неизпълнение на задължението за предаване на движими вещи, противно на хипотезата на чл.422 ГПК, която е такава за установяване съществуване на задължението”. Изложени са съображения, че изпълнение на едно задължение е факт, различен от съществуването на това задължение, поради което установяването му е допустимо само в изрично предвидените в закона случаи. Във въззивното решение са коментирани и договор за продажба от 30.07.10г., от който произтичало задължението за предаване на вещите и спогодбата от 24.08.10г., въз основа на която е издадена заповедта за изпълнение. В спогодбата бил уговорен само срок за изпълнение, а самото задължение произтичало от договора и след като първоинстанционният съд е обсъждал договора, той е излязъл извън документа (основанието) за издаване на заповедта за изпълнение, доколкото сам по себе си договорът не представлявал документ, въз основа на който да се издаде заповед за изпълнение, тъй като е без нотариална заверка на подписите.
С определение № 207/29.02.16г. по т.д.№ 1867/15г. ВКС допусна касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка съответствието на въззивното решение с практиката на ВКС – ТР № 4/13г. на ОСГТК на ВКС по въпроса: Какъв е предметът на делото по предявения по реда на чл.422 ГПК установителен иск, когато заповедта за изпълнение е издадена за предаване на движими вещи?.
Становището на състава на ВКС произтича от следното:
Отговорът на поставения по реда на чл.280, ал.1 ГПК въпрос в настоящото производство се извежда от характера на заповедното производство и от действието на съдебното решение по установителния иск, предявен по реда на чл.422 ГПК, при направено оспорване на заповедта за изпълнение от длъжника. В мотивите по т.10.в на Тълкувателно решение № 4/13г. от 18.06.14г. на ОСГТК на ВКС е даден отговор на въпроса за предмета на делото по установителния иск по чл.422 ГПК. Предявеният иск е за съществуване на вземането по заповедта за изпълнение, която може да е издадена за парична сума, за заместима вещ или за предаване на вещ (чл.410, ал.1 ГПК). Вземането на кредитора съответства на задължението, което длъжникът трябва да изпълни, така както е посочено в заповедта съгласно чл.412, т.6 ГПК. Също така, в мотивите по т.17 на тълкувателното решение са дадени разяснения, че предметът на делото по иска, предявен по реда на чл.422 ГПК, се определя от правното твърдение на ищеца в исковата молба за съществуването на подлежащо на изпълнение вземане, за което е издадена заповедта за изпълнение. Въпросите за последиците при предявяване на иска по чл.422 ГПК, за процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск и за основанието на исковата претенция са обсъждани и в т.9, т.10а и т.11б на посоченото тълкувателно решение.
По тези съображения на правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, съставът на ВКС отговаря в следния смисъл: Предметът на делото по предявен по реда на чл.422 ГПК установителен иск, когато заповедта за изпълнение е издадена за предаване на движими вещи, е съществуването на вземането на кредитора за предаване на вещите, съответстващо на задължението на длъжника, за което е издадена заповедта за изпълнение.
По същество на касационната жалба.
Със заповед № 7842/08.09.10г. по ч.гр.д.№ 13091/10г. Пловдивският районен съд е разпоредил длъжникът [фирма], [населено място] да предаде на кредитора [фирма] (ново наименование [фирма]), [населено място] движими вещи, описани в заповедта, като е посочено, че вземането произтича от спогодба с нотариална заверка на подписите от 24.08.10г., както и е разпоредено незабавното й изпълнение и е издаден изпълнителен лист.
Предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК иск от [фирма] срещу [фирма] (уточнение с молба от 08.12.10г.) е за „съществуващо вземане, произтичащо от договор от 30.07.10г. и спогодба по смисъла на чл.417, т.3 ГПК с нотариална заверка от 24.08.10г. и за постановяване на решение за признаване за установено по отношение на ответника, че е налице неизпълнено задължение за предаване на движими вещи при наличието на просрочие от падежа за изпълнение на задължението за предаване, договорено в документ по смисъла на чл.417, т.3 ГПК – спогодба с нотариална заверка на подписите на 24.08.10г., за което е издадена заповед № 7842/08.09.10г.”.
С определение № 580/28.02.11г. по ч.гр.д.№ 3118/10г. Пловдивският окръжен съд е отменил разпореждането за незабавно изпълнение по заповед № 7842/08.09.10г. и е обезсилил издадения изпълнителен лист.
В съдебно заседание на 25.03.13г. в доклада на делото е определена правна квалификация на иска по чл.422 ГПК, вр. с чл.79 ЗЗД във вр. с чл.288 ТЗ и чл.187 ЗЗД.
С първоинстанционното решение е признато за установено, че е налице неизпълнено задължение от страна на [фирма] към [фирма] във връзка със сключена спогодба от 24.08.10г. по повод предаване на движими вещи по договор за покупко – продажба от 30.07.10г., за което е издадена заповед за изпълнение № 13091/10г.
С оглед на твърденията и исканията на ищеца заявеният петитум на исковата молба ясно сочи на предявен по реда на чл.422 ГПК допустим установителен иск за съществуването на вземане за предаване на вещи по издадена заповед за изпълнение. Независимо дали ищецът иска признаване за установено на вземането или обвързва това вземане с поетото от длъжника задължение за предаване на вещ, предметът на делото се определя от съдържанието на издадената заповед за изпълнение. При съответствие между вземането/задължението по заповедта за изпълнение с предявената претенция в производството по чл.422 ГПК искът е допустим и съзираният съд дължи произнасяне по съществото на спора.
Изложените от въззивния съд съображения, че изпълнението на едно задължение е факт, различен от съществуването на това задължение, поради което установяването му е допустимо само в изрично предвидените в закона случаи, са неправилни. Съществуването на вземането на кредитора, съответстващо на неизпълненото задължение на длъжника, подлежи на изследване в производството по чл.422 ГПК. Законодателят изрично е разписал, че защитата на кредитора при оспорване на издадена заповед за изпълнение следва да се осъществи с предявяването на установителен иск.
На основание чл.293, ал.1, пр.3 и ал.3 ГПК въззивното решение за обезсилване на първоинстанционния съдебен акт и за прекратяване на производството по предявения иск следва да се отмени и делото да се върне за ново разглеждане на въззивния съд. При новото разглеждане на делото съставът на окръжния съд следва да се произнесе по същество на въззивната жалба, както по разноските за водене на делото пред ВКС.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 336/25.02.15г., постановено по в.гр.д.№ 2692/14г. от Пловдивския окръжен съд.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Пловдивския окръжен съд.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.