О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 216
София, 27.02.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на дванадесети февруари две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
разгледа докладваното от съдия Диана Хитова гр.дело N 6327 / 2014 г. и за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от П., представлявана от С. З., прокурор в Окръжна прокуратура-В. и по насрещна жалба от И. Н. И.,чрез адв.Р. Т. , насочени срещу решение №1022/07.07.2014 г. по гр.д.№1214/2014 г. на Окръжен съд –Варна.
Ответникът по касационната жалба И. Н. И. в писмен отговор, подаден чрез адв.Р. Т. я оспорва.Претендира разноски.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение , настоящият състав ВКС на РБ, ІІІ г.о. констатира следното:
Касационната и насрещната жалби са подадени в предвидения от закона срок, от надлежни страни, с интерес от предприетото процесуално действие и са допустими.
Въззивният съд е отменил решение № 1123/06.03.2014 г. по гр.д.№ 11144/ 2013 г. на Варненския районен съд, 33 състав в частта, с която е отхвърлен предявеният от И. Н. И. срещу П. иск с правно основание чл.2 ал.1 ЗОДОВ до размер на сумата 500 лв. , като е уважил иска в този размер, присъждайки му обезщетение за причинените неимуществени вреди от поддържаните обвинения по досъдебно производство № 220/2012 г. по описа на РУ „Полиция”-Нови Пазар, ведно със законната лихва от датата на увреждането 24.06.2012 г.- на която ищецът е бил привлечен като обвиняем и е присъдил разноски. Решението в останалата му част е потвърдено.Въззивният съд е приел, че ищецът е бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл.199 ал.1 т.4, вр.чл.20 ал.4 и чл.29 ал.1 б.”а” НК и за престъпление по чл.346 ал.2 т.2 вр.чл.195 ал.1 т.4 и 5, вр.чл.20 ал.2 и чл.29 ал.1 б.”а” НК.Бил е задържан за 72 часа, а впоследствие с определение от 26.06.2012 г. на Окръжен съд-Шумен му е определена мярка за неотклонение „задържане под стража”,която на 20.07.2012 г. е изменена в „подписка”.С постановление от 12.11.2012 г. е извършено ново привличане по чл.215 ал.2 т.4 пр.2 , вр.чл.29 ал.1 б.”а” НК, а с постановление от 22.02.2013 г. на Окръжна прокуратура-Шумен наказателното производство е прекратено поради недоказаност и мярката за неотклонение „подписка” е отменена.С определение № 147/11.04.2013 г. на Окръжен съд-Шумен постановлението за прекратяване е изменено, като е прието,че основанието за прекратяване на наказателното производство е това по чл.24 ал.1 т.1 пр.1 НПК-деянието не съставлява престъпление. При тези обстоятелства въззивният съд е направил извод,че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на ответника. Посочил е, че воденото наказателно производство и задържането под стража са обстоятелства от такъв характер, че при наличието на предпоставките на чл.2 ал.1 ЗОДОВ, лицето винаги претърпява неимуществени вреди. Приел е, че воденото наказателно производство е предизвикало негативни психически изживявания , както и че здравословното състояние на ищеца се е влошило. Намерил е за недоказани твърденията, че поради процеса ищецът не си е намерил работа. Тъй като същият е осъждан на лишаване от свобода повече от 10 пъти, вкл. за продължително време за тежки умишлени престъпления , наказателното производство е продължило в разумен срок от осем месеца, собствената му самооценка и общественото мнение за него не биха се променили във връзка с воденото дело, е приел за справедлива компенсация присъденото обезщетение.Искът до пълния претендиран размер от 9 720 лв. е намерил за неоснователен.Направил е извод,че законната лихва следва да бъде присъдена от деня на привличането му като обвиняем-24.06.2012 г.
П. е обжалвала въззивното решение в осъдителната му част. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК поддържа основания за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК. Изразява становище, че при определяне размера на обезщетението съдът е бил длъжен да съобрази всички относими обстоятелства.Като не е сторил това е нарушил задължителната съдебна практика, а именно ППВС № 4/23.12.1968 г.-т.2 и ТР №3/22.04.2005 г. на ОСГК-т.3 и т.11,тъй като част от твърдяните неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица на увреждането. Поставя въпроса за момента от който е дължима законната лихва.Посочва, че такава се дължи от деня на прекратяване на наказателното производство, а не от деня на повдигане на обвинението . Поддържа, че обжалваното решение е постановено в нарушение с ТР № 3/22.04.2005 г.- т.4.
Оплакването на ответника, че при определяне размера на обезщетението въззивният съд не е съобразил всички относими обстоятелства е по правилността на решението и не може да бъде обсъждано в настоящото производство. Въпросът за началния момент от който се дължи законната лихва при присъждане на обезщетение по ЗОДОВ е релевантен. Той е обуславящ правните изводи на въззивния съд, че такава се дължи от датата на повдигане на обвинението. Приетото в обжалваното решение е в противоречие с разрешението , дадено с ТР № 3/ 22.04.2005 г. по тълк.д.№ 3/2004 г. на ОСГК- т.4. Поради това в тази част въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване. при наличието на основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, а не както счита касаторът по чл.280 ал.1 т.2 ГПК.Налице е отклонение от задължителна съдебна практика в частта, с която е посочен началният момент на дължимост на мораторната лихва.
С оглед разпоредбата на чл.287 ал.ІV ГПК следва да бъде разгледана насрещната касационна жалба подадена от ищеца, насочена срещу въззивното решение в частта, с която предявеният от него иск е отхвърлен. В изложението по чл. 284 ал.3 т.1 ГПК той поддържа всички основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал.1 т.1-т.3 ГПК. Поставя следните въпроси:
-какъв би следвало да бъде размерът на дължимото обезщетение от Прокуратурата на Р България за претърпените от ищеца неимуществени вреди и отговаря ли присъденото обезщетение на критериите на справедливост;
-доколко са от значение за определяне на размера предходните му осъждания и престой в затворни условия;
-могат ли предходните му криминални прояви да се приемат като съпричиняване, обуславящо намаляване в някаква степен отговорността.
Счита, че въззивното решение противоречи на ППВС № 4/1968 г., ППВС №2/1981 г. и отчасти на ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК, в които според него са посочени някои критерии за справедливост, които трябва да се съобразяват.Същевременно намира,че въпросите са от значение за точното и еднакво прилагане на закона и за развитие на правото, тъй като все още критериите за справедливост не са добре разработени и е налице голям субективизъм от страна на решаващите състави.Намира,че липсва практика дали е налице съпричиняване от ищеца , ако той има предходни криминални прояви.Поддържа и противоречиво решаване на въпросите от съдилищата.
ВКС,състав на ІІІ г.о. намира,че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение по насрещната касационна жалба.С първия формулиран в нея въпрос не е обосновано общо основание за допускане на касационно обжалване,доколкото с него се изразява становището на ищеца за неправилност на решението, тъй като счита за нисък размера на присъденото обезщетение. Дали обезщетението е справедливо по размер е въпрос по правилността на въззивното решение . Съгласно разрешенията в ТР № 1/10.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. –т.1, за да бъде обосновано общо основание за допускане на касационно обжалване, въпросът не трябва да е свързан с правилността на решението.
Следващият въпрос е обусляващ правните изводи на въззивния съд, но не е налице отклонение от приетото в цитираната задължителна съдебна практика. Въззивният съд е съобразил съдържащите се в нея правни разрешения за справедливост на присъденото обезщетение при отчитане на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства по спора, каквито са характерът на увреждането, начинът на извършването му и причинените морални страдания. Поддържаното основание по чл.280 ал.1 т.2 ГПК не е подкрепено с издирена и приложена съдебна практика и направен пълен анализ и съпоставка на противоречащите си изводи в нея и в обжалваното решение .Основанието по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК не е обосновано.В случая то се поддържа с взаимно изключващи се доводи, от една страна,че е налице противоречие със създадената задължителна практика , а от друга,че такава не е създадена в достатъчен обем.
Последният въпрос не е обусловен от правните изводи на въззивния съд, който не е обсъждал и не е приел в случая да има съпричиняване от страна на ищеца.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1022/07.07.2014 г. по гр.д.№1214/2014 г. на Окръжен съд –Варна по касационната жалба на П. в частта с която е посочен началният момент на дължимост на мораторна лихва върху присъденото обезщетение.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1022/07.07.2014 г. по гр.д.№1214/2014 г. на Окръжен съд –Варна в останалите му части и по насрещната касационна жалба на И. Н. И..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: