7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№293
гр. София,06.06.2018 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и трети април през две хиляди и осемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т.д. №26 по описа за 2018г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение №1855 от 27.07.2017г. по в.т.д. №2553/2017г. на Софийски апелативен съд, ТО, в частта, с която след отмяна на решение от 27.12.2016г. по т.д.№9/2016г. на Кюстендилски окръжен съд, е отхвърлен предявеният от [фирма] против Е. Б. З. иск с правно основание чл.422 от ГПК за установяването съществуването на вземане по запис на заповед от 18.05.2011г. с падеж 30.05.2015г., за разликата над сумата 5 227,97 евро до пълния предявен размер от 21 985 евро.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е недопустимо, евентуално неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Касаторът поддържа, че произнасяйки се по невъведени от възражения, съдът е излязъл извън своята компетентност и е постановил недопустимо решение. Счита за неправилни и необосновани изводите на съда, че издаденият запис на заповед не може да обезпечава предоговорените между страните с анекса от 26.09.2012г. правоотношения. Поддържа, че с този анекс не се създава ново задължение спрямо първоначално поетите с договора за лизинг, а само се променят модалитетите на старите задължения, поради което анексът става част от лизинговия договор. Твърди, че нито в отговора на исковата молба, нито във въззивната жалба се съдържат възражения, че записът на заповед обезпечава само задълженията по договора за лизинг, а не и по анекса, нито се твърди, че записът на заповед обезпечава лизинговите вноски, не и неустойките по договора.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК /ред. ДВ бр.47/2009г./. К. жалбоподател поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите относно правомощията на съда във връзка с оплакванията по приложението на материалния закон и относно възможността въззивният съд да приема нови фактически положения. Счита, че тези въпроси са разрешени в противоречие със задължителните разяснения в т.1 и т.2 от ТР№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и с практиката на ВКС, формирана с решение №196/11.04.2012г. по т.д.№994/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №56/13.02.2012г. по гр.д.№212/2011г. на ВКС, ГК, І г.о., решение №14/07.02.2014г. по т.д.№1130/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., в които се приема, че съгласно чл.269 от ГПК задължението на въззивния съд за служебно произнасяне се отнася само за валидността на първоинстанционното решение и за допустимостта му в обжалваната част, а по отношение на правилността на акта, съдът е ограничен от посочените в жалбата основания с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма или следи за защита на интереса на определени частноправни субекти. Също поддържа, че съдът се е произнесъл по въпроса за разпределението на доказателствената тежест при направено възражение за наличието на каузално правоотношение в противоречие със задължителните разяснения в т.17 от ТР №4/2013 от 18.06.2014г. по т.д.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и с решение №103 от 24.06.2009г. по т.д.№717/2008г. на ВКС, ІІ т.о. и решение №5 от 24.06.2009г. по т.д.№717/2008г. на ВКС, ІІ т.о., съгласно които при липса на възражение от длъжника – издател на редовен от външна страна запис на заповед за съществуването на каузално правоотношение, за обезпечаването на изпълнението по което е издаден менителничният ефект, кредиторът – поемател не е задължен да доказва съществуването на каузална сделка. Твърди и че съдът се е произнесъл по въпроса дали предоговорените, със съгласието на издателя на запис на заповед, неустойки, които се уговарят като вноски по договора за лизинг, за който е бил издаден записът на заповед, продължават да се обезпечават със същия менителничен ефект. По този въпрос се позовава на основанието по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК, като поддържа доводи, че въпросът от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответницата Е. Б. З. поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението. Поддържа, че жалбата е неоснователна, тъй като обжалваното решение е законосъобразно, правилно и постановено при спазване на материалните и процесуалноправни норми. Подробни съображения излага в писмен отговор на касационната жалба. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да отмени частично първоинстанционното решение, въззивният съд е установил от събраните по делото доказателства, че процесният запис на заповед е издаден за обезпечение на задълженията на трето лице – [фирма], лизингополучател по договор за лизинг на товарен автомобил №61737/18.05.2011г. с лизингодателя [фирма]. Също е констатирал, че с анекс №1/26.09.2012г. страните по лизинговия договор са уговорили продължаване на срока му до 18.03.2014г., като са били признати за непогасени към този момент задължения на лизингополучателя за главница по договора в общ размер на 18 450 лв., както и задължения в размер на 12 475,69 лв., включващи: 11185,69 лв. – неустойка по чл.47 от договора за падежирали и неплатени лизингови вноски, 860 лв. – пътен данък от 07.06.2012г. и 430 лв. – застраховка „Каско“ от 16.08.2012г. По отношение на така признатите задължения в общ размер на 30 925,69 лв. /18 450 лв. + 12 475,69 лв./ е уговорено, че се трансформират в главница по анекса, която следва да бъде заплатена на месечни погасителни вноски за периода 18.10.2012г. – 18.03.2014г. Същевременно съдът е установил, че за новия период на ползване на лизинговата вещ в анекса е уговорена и допълнителна възнаградителна лихва в общ размер на 14 844,60 лв., разсрочена на същите падежи, т.е. общите задължения по анекса са установени на 45770,30 лв. При така изяснената фактическа обстановка, въззивният съд е приел, че за да разпростре записът на заповед обезпечителната си функция и по отношение на тези нововъзникнали задължения, е необходимо да се установи,че издателят на записа се е съгласил на това, което нито се твърди, нито се доказва в производството.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК /ред. ДВ бр.47/2009г./. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Настоящият състав на ВКС намира, че са налице основанията по чл.280 ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Поставеният в изложението въпрос относно разпределението на доказателствената тежест при направено възражение за наличие на каузално правоотношение е обуславящ за изхода на спора, но по отношение на него не е налице предпоставките на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Съществуващата противоречива съдебна практика по въпроса за предмета на делото по иск по чл.422 от ГПК при издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на запис на заповед, и разпределянето на доказателствената тежест между страните е преодоляна с ТР №4/18.06.2014г. по тълк. д. №4/2013г. на ВКС, ОСГТК. В т.17 от тълкувателното решение е прието, че предмет на делото в този случай е съществуване на вземането, основано на записа на заповед, и при редовен от външна страна менителничен ефект и направено от ответника общо оспорване на вземането, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва вземане по каузално правоотношение по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. Ищецът доказва вземането си, основано на менителничния ефект – съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. С въвеждането на твърдения или възражения от поемателя или от издателя за наличието на каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден редовният запис на заповед, се разкрива основанието на поетото задължение за плащане или обезпечителния характер на ценната книга и в тази хипотеза в производството по чл.422 ГПК на изследване подлежи и каузалното правоотношение, доколкото възраженията, основани на това правоотношение, биха имали за последица погасяване на вземането по записа на заповед. В този случай всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си, обуславящи съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед. При липса на спор между страните за наличието на каузално правоотношение, съдът разглежда заявените от ответника релативни възражения, а ако страните спорят относно конкретно каузално правоотношение и сочат различни такива, съдът обсъжда този въпрос и при доказана връзка между записа на заповед и конкретно каузално правоотношение, независимо от коя страна е въведено в делото, съдът разглежда заявените от длъжника релативни възражения, относими към погасяване на вземането по записа на заповед.
При въведено твърдение на ищеца с исковата молба по чл.422 ГПК, че вземането му по издадената заповед за изпълнение произтича от конкретно каузално правоотношение, изпълнението по което е било обезпечено с издадения запис на заповед, не се променя предметът на делото. В този случай се приема, че ищецът – кредитор сочи обезпечителната функция на записа на заповед спрямо каузалното правоотношение, като доказва вземането си, основано на менителничния ефект, а при заявени релативни възражения от ответника се прилагат посочените правила за разпределение на доказателствената тежест.
В случая въззивният съд е съобразил направените от ответника възражения за съществуването на каузално правоотношение по договор за лизинг, за обезпечаване на което е издаден процесният запис на заповед, като е изследвал събраните доказателства за това, каква част от поетите с договора за лизинг задължения обезпечава записът на заповед и съответно каква част от тях са погасени. При това въззивният съд е констатирал, че не се твърди и не се доказва, че страните са се съгласили записът на заповед да продължи да обезпечава и поети с анекса задължения, възникнали след издаването на записа на заповед. По този начин съдът не е допуснал отклонение от дадените в т.4д и т.17 от ТР №4/2013 задължителни разяснения.
Четвъртият поставен от касатора въпрос е свързан с предмета на спора, но не отговаря на общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 от ГПК. Изводите на съда по този въпрос не са обусловени от тълкуване на приложимите към спора материалноправни норми, а се основават на тълкуване на съдържанието на издадения от ответницата запис на заповед, сключения от касатора с [фирма] договор за лизинг на товарен автомобил №61737/18.05.2011г. и анекса към него, а също и на преценка на останалите установени по делото обстоятелства, които са специфични за спора. Правилността на изводите, до които съдът е достигнал въз основа на това тълкуване, не се обхваща от приложното поле на касационното обжалване. Според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, въпросите, които имат значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, са относими към касационните основания по чл. 281 т.3 от ГПК и не подлежат на проверка в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК.
Първите два поставени от касатора процесуалноправни въпроси са обуславящи за изхода на спора, тъй като въззивният съд е приел за установен факта, че процесният запис на заповед не обезпечава задълженията, предоговорени с анекса от 18.03.2014г., без да съобрази въведените от ответницата по иска с въззивната жалба фактически твърдения. Следователно по отношение този въпрос е осъществена общата предпоставка по чл.280 ал.1 от ГПК за достъп до касационен контрол. С решение №1/09.12.2013г. по тълк. дело №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, са разяснени правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото. По поставения въпрос също са дадени разрешения в служебно известните на съда решение №204 от 07.12.2010г. по т.д.№128/2010г. на ВКС, IІ т.о. и решение №40 от 27.03.2012г. по т.д.№113/2011г. На ВКС, II т.о, в които се застъпва становище, че въззивният съд не може да основава изводите си за неоснователност на иска на факти, които не са въведени състезателно в предмета на делото чрез твърдения и възражения на страните. С оглед изложеното е налице и допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1 т.1 от ГПК за допускане на касационното обжалване.
Поради това касационното обжалване следва да се допусне по чл. 280 ал.1 т.1 от ГПК, за проверка за съответствие на въззивния акт с практиката на ВКС по първите два поставени в изложението процесуалноправни въпроси, доуточнени от настоящия съдебен състав както следва: Допустимо ли е въззивният съд да основава изводите си на факти, които не са въведени състезателно в предмета на делото чрез твърдения и възражения на страните.
На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касационният жалбоподател следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 653,52 лева.
Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1855 от 27.07.2017г. по в.т.д. №2553/2017г. на Софийски апелативен съд, ТО, в частта, с която след отмяна на решение от 27.12.2016г. по т.д.№9/2016г. на Кюстендилски окръжен съд, е отхвърлен предявеният от [фирма] против Е. Б. З. иск с правно основание чл.422 от ГПК за установяването съществуването на вземане по запис на заповед от 18.05.2011г. с падеж 30.05.2015г., за разликата над сумата 5 227,97 евро до пълния предявен размер от 21 985 евро.
УКАЗВА на касационния жалбоподател [фирма] в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото вносен документ за внесена по сметката на ВКС на РБ държавна такса в размер на 653,52 лева / шестстотин петдесет и три лева и петдесет и две стотинки/, като при неизпълнение на указанието в срок, производството по жалбата ще бъде прекратено.
След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на I ТО за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок – да се докладва за прекратяване.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.