О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 294
гр. София, 18.05.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на петнадесети май през две хиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №1052 по описа за 2016г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], срещу решение №415 от 22.12.2015г. по т.д. №662/2015г. на Пловдивски апелативен съд, ТО. С него е отменено решение №280/21.07.2015г. постановено по т. д. №301/2014г. на Старозагорския окръжен съд, с което [фирма], [населено място], е осъдено да заплати на [фирма], [населено място], сумата от 20 413,99 евро, представляваща част от дължима сума по Запис на заповед издаден на 04.08.2008 г., с която [фирма], [населено място], се е обогатило във вреда на [фирма], [населено място], ведно със законната лихва върху сумата от датата на завеждане на иска 23.10.2014г. до окончателното заплащане на сумата, като вместо това е отхвърлен предявеният от [фирма], [населено място], главен иск, с който се иска осъждането на [фирма], [населено място], да заплати на [фирма], [населено място], сумата от 20 413,99 евро, представляваща част от дължима сума по Запис на заповед издаден на 04.08.2008г., с която [фирма], [населено място], се е обогатило във вреда на [фирма], поради невъзможността да реализира имуществените си права по ценната книга. Със същото решение е отхвърлен и предявеният от [фирма] иск, с който се иска осъждането на [фирма], [населено място], да заплати на [фирма], [населено място], сумата от 20 413,99 евро на основание издаден на 04.08.2008г. от [фирма], [населено място], запис на заповед, с който това дружество безусловно се е задължило да заплати на [фирма], [населено място], на предявяване в срок до 61 месеца от датата на издаване на заповедта сумата от 129 209,56 евро.
В касационната жалба се сочи, че решението е постановено при съществено нарушение на материалния закон, като същото е необосновано и неправилно. Касаторът поддържа, че обвързвайки паралелно съществуващи правоотношения между страните – менителнично и каузално, съдът неправилно е приел, че изтичането на давността по каузалното правоотношение и направеното възражение от ответника в тази връзка, има за пряка последица неоснователността на менителничния иск за неоснователно обогатяване. Счита, че от значение за основателността на иска по чл.534 ал.1 от ТЗ би бил всеки един способ, погасяващ самото материално право по каузалното правоотношение, но не и давността. Изтъква, че предмет на делото е вземане за менителнично неоснователно обогатяване, а не вземане по каузалното правоотношение. Наред с това поддържа, че въззивният съд неправилно е приел, че приложимият давностен срок по отношение вземането на кредитора – лизингодател по договор за финансов лизинг е тригодишен, а не общият давностен срок по чл.110 от ЗЗД.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по следните материалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: 1.Възражението за изтичане на погасителна давност за вземането и липсата на възможност за принудителното му събиране чрез средствата на държавната принуда, води ли до формална невъзможност за изпълнение и приравнява ли се на погасяване на самото вземане? 2.Погасяването на правото на иск за вземането по каузалното отношение, погасява ли вземането по записа на заповед, издаден с обезпечителна функция, съответно води ли до липса на вземане за менителнично неоснователно обогатяване? 3. Какъв е приложимият давностен срок /обща или кратка погасителна давност/ по отношение вземането на кредитора по сключен договор за финансов лизинг за заплащане на лизингови вноски / в частта им за главница/, както и имат ли последните характера на периодични плащания по смисъла на чл.111 б.“в“ от ЗЗД? Поддържа, че даденото от съда разрешение по първия въпрос противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение №65 от 03.06.2011г. по т.д.№600/2010г. на ВКС, І т.о., в което се приема, че едно вземане винаги може да бъде признато, включително и след изтичане на погасителната давност. По втория въпрос се позовава на допълнителните селективни критерии по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК – противоречие с решение № 110/ 8.11.2010г. по т. д. №949/2009г. на ВКС, ТК, І т.о. и решение №102/23.07.2014г. по т.дело № 2680/2013г. на ВКС, ТК, І т.о., като поддържа, че в посочените решения е прието, че от значение за основателността на иска по чл.534 ал.1 от ТЗ би бил всеки един способ, погасяващ самото материално право по каузалното правоотношение /плащане, новиране, прихващане, опрощаване или друго/, но не и давността. Поддържа също, че посоченият като втори въпрос се решава противоречиво от съдилищата, като се позовава на решение №1113 от 04.12.2013г. по т.д.№1046/2011г. на Варненски окръжен съд и решение №1027 от 14.11.2013г. по т.д.№1048/2013г. на Варненски окръжен съд, в които се приема, че погасяването на правото на принудително изпълнение по договора за лизинг, за което и да е от паричните задължения не влияе върху самостоятелното право да се иска принудително изпълнение на парично задължение по менителничния ефект в срока по чл.531 ал.1 от ТЗ. Също твърди, че и в решение №1209 от 16.12.2014г. по в.т.д.№1681/2014г. на Варненски окръжен съд, решение №40 от 14.05.2015г. по в.т.д.№80/2015г. на Бургаски апелативен съд и решение №232 от 13.05.2015г. по в.гр.д.№155/2015г. на Варненски окръжен съд, е застъпена тезата, че възражението за погасяване по давност на обезпеченото със записа на заповед каузално правоотношение не е възражение, което води до погасяване по давност на менителничния иск, какъвто е този по чл.534 ал.1 от ТЗ. По третия въпрос също се позовава на допълнителните селективни критерии по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК – противоречие с решение №102/03.08.2010г. по т.д. №897/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №120/10.11.2010г. по т.д.№1025/2009г. на ВКС, ТК, І т.о. и решение №28/05.04.2012г. по гр.д. №523/2011г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., като поддържа, че в първите две от посочените решения е прието, че договорът за финансов лизинг е особен вид инвестиционен кредит, а в третото решение се приема, че при договора за заем е налице неделимо плащане и договореното връщане на заема на погасителни вноски не превръща договора в такъв за периодични платежи. Твърди и че въпросът за приложимата давност в хипотезата на договор за финансов лизинг се решава противоречиво от съдилищата, като се позовава на решение №1113 от 04.12.2013г. по т.д.№1046/2011г. на Варненски окръжен съд и решение №1027 от 14.11.2013г. по т.д.№1048/2013г. на Варненски окръжен съд, в които се приема, че вноските по погасителния план на лизинга не представляват периодични плащания, а разсрочени падежи на части от едно задължение за главница, за които се прилага общата петгодишна давност. Също твърди, че приложението на петгодишната давност за погасяване на правото на принудително изпълнение на вземането за неплатени лизингови вноски и е възприето в решение №244 от 13.06.2014г. по гр.д.№483/2014г. на Видински районен съд, решение №1110 от 18.06.2015г. по в.гр.д.№1233/2015г. на Пловдивски окръжен съд и решение №40 от 05.01.2015г. по т.д.№42/2015г. на Ямболски окръжен съд.
Ответникът [фирма], [населено място], счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Поддържа, че въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС на РБ по формулираните от касационния жалбоподател материалноправни въпроси. Претендира присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че е предявен иск по чл.534 от ТЗ за заплащане на сумата от 20413,99 евро, с която ответникът като издател на прескрибиран запис на заповед се е обогатил във вреда на ищеца като приносител. Ищецът в подкрепа на иска си, наред с менителничния ефект, е въвел каузално правоотношение – сключен с ответника договор за финансов лизинг, вземанията по който произтичат от неизпълнение на задълженията от страна на лизингополучателя и които са обезпечени с издадения запис на заповед. Съдът е приел за установено, че записът на заповед е издаден с обезпечителна функция, като обвързаността между каузалната и абстрактната сделка обвързва и самите вземания по двете сделки, като погасяването на породеното от каузалното отношение вземане е достатъчно основание да се направи извод за отпадане и на това по ценната книга при условие, че последната е издадена с цел по- бързото му удовлетворяване. Липсата им пък е основание да се направи и заключение за липса на възможност приносителят на менителничния ефект да претърпи вреди от невъзможността да се удовлетвори от същия поради изгубване на прекия иск по давност. Изложил е съображения, че при упражнен пряк менителничен иск за плащане по запис на заповед с обезпечителна функция или при иск за неоснователно обогатяване следствие изгубване на прекия иск поради давност, целта е една – удовлетворяване на вземането по каузалното правоотношение и не са налице никакви пречки длъжникът да се защитава с всички правопогасяващи способи срещу него, включително и възражението за погасяването му по давност.
Посочил е, че договорът за лизинг от една страна има финансово кредитен характер и с него се цели лизингодателят да кредитира лизингополучателя във връзка за ползването и придобиване на дадена вещ. Същевременно е посочил, дължимата от лизингополучателя месечна сума според законодателя с оглед препращането към текстовете на чл. 232, ал.2 от ЗЗД е възнаграждение за ползване на вещта, тоест приравнено е на наем, а вземанията от този тип съгласно разпоредбата на чл.111, буква „В“ от ЗЗД се погасяват с тригодишна давност. Установил е, че в случая дължимите според ищеца лизингови вноски са за периода 01.12.2008г.- 01.01.2010г. и видно от заключението на вещото лице не са платени от ответника, но искът е предявен на 23.10.2014г. след изтичането на тригодишния давностен срок по отношение на всички лизингови вноски за посочения период. Поради това е приел, че направеното в производството възражение за погасяване по давност на вземането за лизингови вноски е основателно, което е пречка да се направи извод за увреждане на ищеца поради невъзможност да получи плащане за същите чрез предявяване на прекия менителничен иск.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
В случая формулираните в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК правни въпроси не обуславят допускане на касационно обжалване.
Първият поставен от касационния жалбоподател правен въпрос е обсъждан от въззивния съд, но изразеното от него становище не е в противоречие със задължителната практика на ВКС. Въззивният съд е изложил доводи, че при погасителната давност действително се погасява не самото материално право, а възможността да се търси защита на същото чрез средствата на държавната принуда. С позоваване на същата отпада възможността кредиторът да удовлетвори своето вземане принудително т.е. удовлетворяване на същото може да стане само ако длъжникът желае това. Изтъкнал е, че в хипотезата на направено възражение за изтичане на давността безспорно такова желание липсва и невъзможността за изпълнение следва да се приравни на погасяване на вземането. С това съдът е приравнил последиците при направено изрично възражение за погасителна давност, водещо до невъзможност за изпълнение, с последиците на погасяване на самото вземане. Този извод не е в противоречие с решение №65 от 03.06.2011г. по т.д.№600/2010г. на ВКС, І т.о., което дава разрешение относно възможността да бъде извършено признание на погасено по давност вземане. Поради това първият поставен от касатора въпрос не може да обуслови допускането на решението до касационен контрол.
Вторият поставен в изложението материалноправен въпрос е обуславящ за изхода на спора, но по него също не е установено наличието на допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 от ГПК. В цитираното от касатора решение №110/ 8.11.2010г. по т. д. №949/2009г. на ВКС, ТК, І т.о., се приема, че няма пречка в рамките на специалния менителничен иск да бъдат разглеждани и доводи, произтичащи от каузално правоотношение, но те биха били релевантни, ако са свързани с погасяването, евентуално новирането на задължението по ефекта и пр. В същото решение съставът на ВКС не е изразил принципно становище, че от значение за основателността на иска по чл.534 от ТЗ са всички способи за погасяване на материалното право по каузалното правоотношение, но не и давността. С оглед данните по конкретното производство съдът е приел, че не е направено възражение за изтекла погасителна давност от страна на ответника, поради което неправилно въззивният съд е приложил служебно института на погасителната давност. В другото цитирано от касатора решение №102/23.07.2014г. по т.дело № 2680/2013г. на ВКС, ТК, І т.о., също не е изразено твърдяното от касатора становище. Съставът на ВКС е приел, че за прекия осъдителен иск по чл.538 ал.1 от ТЗ или установителен иск по реда на чл.422 ал.1 от ГПК за вземане срещу издателя по запис на заповед или неговия авалист се прилага специалната тригодишна давност по чл.531 ал.1 от ТЗ, а не общата петгодишна давност по чл.110 от ЗЗД, включително в хипотеза на наведено релативно възражение от ответника, съответно твърдение от страните за различни каузални правоотношения, спрямо които се поддържа, че записът на заповед има обезпечителна функция. Също така е посочил, че в случаите, когато издателят на менителничния ефект извежда недължимостта на вземането по абстрактната сделка от погасяването по давност на обезпеченото с нея каузално притезание, тази защитна теза не представлява по своя характер възражение за погасяване по давност на самия менителничен иск. С оглед изложеното обжалваното решение на Пловдивски апелативен съд не съдържа противоречие с разрешенията, дадени в постановените от ВКС на РБ решения, на които касаторът се позовава.
Не е налице и поддържаният от касатора допълнителен селективен критерий по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК. Макар и представените решения на Варненски окръжен съд да установяват противоречиво решаване на поставения въпрос от съдилищата, по същия въпрос е формирана задължителна за съдилищата практика с постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение № 105/ 03.07.2012г. по т.дело №564/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. С него съставът на ВКС е приел, че погасяването на обезпеченото със записа на заповед парично задължение чрез някой от предвидените в закона правни способи / плащане, опрощаване, новиране, погасяване по давност и т.н./ има за последица погасяване и на поетото с гаранционно – обезпечителна цел абстрактно задължение, обективирано в съдържанието на записа на заповед. Следователно въпреки, че по поставения от касатора въпрос е била налице противоречива съдебна практика, тя вече е уеднаквена чрез постановяване на решение по реда на чл.290 от ГПК. Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с уеднаквената вече практика, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК.
Третият поставен в изложението материалноправен въпрос е обуславящ за изхода на спора, доколкото съдът е изразил становище, че вземанията за месечни вноски по договор за финансов лизинг съгласно разпоредбата на чл.111, буква „В“ от ЗЗД се погасяват с тригодишна давност. По отношение на този въпрос обаче не е установено наличието на допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 от ГПК. Нито едно от трите цитирани от касатора решения на ВКС не дава отговор на поставения въпрос, доколкото първите две решения изясняват съществените характеристики на договора за финансов лизинг, а третото дава отговор за приложимата давност към вземанията за месечните вноски договор за кредит. По поставения от касатора въпрос е формирана задължителна за съдилищата практика с постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение № 16/ 09.05.2017г. по гр.дело №50185/2016г. на ВКС, ГК, І г.о. С него съставът на ВКС е приел, че при основното задължение на лизингополучателя при финансовия лизинг се касае за повтарящо се, трайно изпълнение на парични задължения, които имат единен правопораждащ факт, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерът на плащанията е изначално определен. Прие е, че съгласно чл. 111, б. „в“ от ЗЗД вземанията по периодични плащания се ползват с тригодишен срок на погасителната давност, съответно такъв е и срокът на давността на вземанията за възнаграждение /вноски/ по договора за финансов лизинг. Следователно дори и по поставения от касатора трети въпрос да е била налице противоречива съдебна практика, тя вече е уеднаквена чрез постановяване на решение по реда на чл.290 от ГПК. Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с уеднаквената вече практика, поради което не е налице и основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
На ответника по касация не следва да се присъждат претендираните разноски за адвокатско възнаграждение. Отговорът на касационната жалба е изготвен и подписан от адвокат С. Д., С. адвокатска колегия, упълномощен лично от представляващия събирателното дружество, с пълномощно от 18.12.2014г., което важи за всички инстанции. Представените с молбата от 25.11.2016г. доказателства установяват заплащане на адвокатско възнаграждение в полза на адвокатско дружество „К. и В.“, като няма доказателства преупълномощени от това дружество адвокати да са извършвали процесуални действия в касационното производство.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №415 от 22.12.2015г. по т.д. №662/2015г. на Пловдивски апелативен съд, ТО.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.