Решение №50 от 43676 по тър. дело №1883/1883 на 1-во тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

Р Е Ш Е Н И Е
№ 50
гр. София, 30.07.2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в публично заседание на петнадесети април две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

при секретаря ВАЛЕРИЯ МЕТОДИЕВА като изслуша докладваното от съдия Желева т. д. № 1883 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „УниКредит Лизинг“ ЕАД – [населено място] срещу решение № 95 от 21. 03. 2018 г. по т. д. № 27/2018 г. на Пловдивски апелативен съд. С него е потвърдено решение № 98 от 17. 10. 2017 г. по т. д. № 68/2016 г. на Пазарджишки окръжен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от „УниКредит Лизинг“ ЕАД срещу Д. С. Т. и „Елитстрой“ ООД иск за заплащане на дължимата сума по споразумение от 23. 03. 2009 г. за разликата над уважения размер от 3 014, 91 евро до пълния предявен размер от 38 014, 24 евро.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и прави искане за отмяната му. Сочи, че въззивният съд, за да потвърди първоинстанционния акт в отхвърлителната му част, не е зачел действителната воля на лизингодателя и лизингополучателя, намерила израз в сключеното от тях споразумение от 23. 03. 2009 г. към договора за финансов лизинг № 82836/21. 04. 2008 г. Твърди, че в противоречие с материалния закон решаващият състав приел, че кредитирането при договора за финансов лизинг е вещево. Излага доводи, че уговорката по процесното споразумение за заплащане от лизингополучателя на сума в размер, равен на лизинговата цена на обекта по договора, намалена със заплатените по договора до датата на споразумението вноски, както и с продажната цена на обекта, получена от продажбата му от лизингодателя на трето лице по негов избор, е валидна. Твърди, че уговорената в т. 2 от споразумението дължима от лизингополучателя сума, представляваща разликата между лизинговата цена и получената цена при продажбата на вещта, предмет на договора за лизинг, на трето лице била съизмерима с имуществените вреди на ищеца, лизингодател с оглед направената от него инвестиция за закупуване на лизинговото имущество и нереализираната печалба по разваления договор за лизинг.
Ответникът по касационната жалба Д. С. Т. изразява становище, че жалбата е неоснователна. Поддържа, че изводите на въззивния съд за ефекта на споразумението от 23. 03. 2009 г. са правилни. Със същото страните по договора уредили последиците от развалянето на договора. Законосъобразно било и становището на решаващия състав за недължимост на претендираната сума, която прецизно била квалифицирана като неустойка. С уговорката за заплащането й се целяло лизингодателят да получи дължимите за целия срок на договора вноски с включената към тях печалба – възнаградителна лихва въпреки предсрочното връщане на вещта на лизингодателя. Касаело се до нищожна неустойка поради накърняване на добрите нрави, тъй като същата била уговорена при сключване на договора извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Заплащането на сумата би довело до неоснователно обогатяване на лизингодателя, тъй като договорът бил развален, лизинговата вещ му била върната, а същият би получил имуществена облага в размер, какъвто би получил и ако договорната връзка не беше прекратена.
Ответникът по касационната жалба „Елитстрой“ ООД – [населено място] не е депозирал отговор на жалбата в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК и не изразява становище по същата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, след като разгледа касационната жалба, приема следното:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между ищеца и Д. Т., действащ като ЕТ „Д. Т.“ – [населено място], са възникнали облигационни отношения по договор за финансов лизинг на превозно средство № 82840/23. 04. 2008 г. С този договор лизингодателят се задължил да придобие и предостави на лизингополучателя за временно и възмездно ползване определена движима вещ. Лизинговата вещ била придобита от лизингодателя на 14. 05. 2008 г. на основание договор за продажба, сключен с трето лице, и била предадена на лизингополучателя на 15. 05. 2008 г. Съдът е счел, че договорът за лизинг е развален поради неизпълнението на задълженията на лизингополучателя за заплащане на лизинговите вноски с едностранно изявление на лизингодателя, обективирано в нотариална покана, като прекратителният ефект е настъпил на 2. 03. 2009 г. След развалянето на договора страните по него сключили споразумение от 23. 03. 2009 г., което уреждало отношенията им във връзка с прекратяването/развалянето на този договор и имало същността на договор за спогодба по смисъла на чл. 365 ЗЗД. Преценил е, че спогодбата е нищожна, тъй като е върху непозволен договор /чл. 366 ЗЗД/, което е обусловило решаващите му изводи досежно съществуването на спорното право. Изложил е съображения, че клаузата за неустойка /чл. 30, ал. 1, б. В/ от договора за лизинг, предвиждаща при разваляне на договора по вина на лизингополучателя задължение на същия да заплати неустойка в размер, равен на разликата между лизинговата цена на обекта, включваща цената на закупуване на обекта от лизингодателя и лизинговото оскъпяване, и платените месечни лизингови вноски, е нищожна като противоречаща на добрите нрави. Като аргумент в подкрепа на този извод е посочил, че при изплащането на тази неустойка би се достигнало до неоснователно обогатяване на бившия лизингодател, тъй като въпреки развалянето на договора и връщането на лизинговата вещ той би получил неплатените лизингови вноски до края на срока на договора. Нищожността на уговорката за неустойка е определена като пречка да се сключват спогодби върху същата /чл. 366 ЗЗД/.
С определение № 16 от 11. 01. 2019 г. по т. д. № 1883/2018 г. на ВКС, I т. о. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка за съответствие на въззивния акт с практиката на ВКС по материалноправния въпрос относно приложението на критериите на чл. 20 ЗЗД.
На поставения правен въпрос е даден отговор с редица постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС: решение № 89 от 17. 07. 2009 г. по т. д. № 523/2008 г., II т. о., решение № 167 по т. д. № 666/2010 г., I т. о., решение № 81 от 7. 07. 2009 г. по т. д. № 761/2008 г., I т. о., решение № 115 от 1. 11. 2010 г. по т. д. № 939/2009 г., I т. о., решение № 54 от 23. 07. 2010 г. по гр. д. № 856/2009 г., IV г. о., решение № 16 от 28. 02. 2013 г. по т. д. № 218/2012 г., II т. о., решение № 67 от 30. 07. 2014 г. по т. д. № 1843/2013 г., II т. о., решение № 150 от 22. 12. 2016 г. по т. д. № 1704/2015 г., I т. о. и др. В тях е застъпено последователно поддържаното от ВКС становище, че на тълкуване според критериите на чл. 20 ЗЗД подлежат неясните, непълни и неточни уговорки в договора, които поради недостатъците си пораждат съмнение и спор между страните относно действителното съдържание на постигнатото при сключване на договора общо съгласие и целените с договора правни последици; тълкуването се извършва съобразно критериите на чл. 20 ЗЗД, за да се изясни действителната, а не предполагаемата воля на договарящите; прилагането на критериите на чл. 20 ЗЗД предполага отделните договорни уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, но без да се подменя формираната при сключване на договора и обективирана в съдържанието му воля на договарящите.
С оглед отговора на правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, следва да се приеме, че въззивният съд се е отклонил от посочената практика на ВКС и е допуснал нарушение на материалния закон – чл. 20 от ЗЗД, довело до неправилност на решението.
Решаващият състав обосновано и съобразно доказателствата по делото е установил, че на 23. 04. 2008 г. между ищеца „УниКредит Лизинг“ АД, лизингодател и Д. Т., действащ като ЕТ „Д. Т.“ със седалище и адрес на управление [населено място], ул. Петко Тодоров № 4, лизингополучател е сключен договор за финансов лизинг на пътно превозно средство № 82840, съгласно който лизингодателят се задължава да придобие описаното в приложение № 1 към договора превозно средство, а именно влекач, марка DAF, модел XF 95.480 с посочена рама, и да го предостави за ползване на лизингополучателя за срок от 23. 04. 2008 г. до 21. 06. 2011 г. срещу възнаграждение при условията на договора, при предвидено право на лизингополучателя да придобие лизинговата вещ по време на договора или след изтичане на срока му /чл. 8/. Уговорена е лизингова цена с ДДС на вещта, предмет на договора, в размер на 62 930, 14 евро /т. 2 от приложение № 1 към договора/, формирана от доставна цена /55 200 евро/ и лизингово оскъпяване, лихва /7 730, 14 евро/. Страните са постигнали съгласие за следните дължими от лизингополучателя плащания по договора: встъпителна лизингова вноска в размер на 11 500 евро, платима в срок до 10 дни от датата на сключване на договора, 36 бр. месечни лизингови вноски в размери и с падеж съобразно погасителен план, неразделна част от договора, възлизащи на общата сума от 49 130, 28 евро; остатъчна стойност в размер на 2300 евро с падеж 21. 05. 2011 г. Съгласно чл. 30, ал. 1, б. „В“ при разваляне на договора по вина на лизингополучателя, последният дължи неустойка в размер равен на разликата между лизинговата цена на обекта и вече платените от лизингополучателя месечни лизингови вноски.
Правилни са формираните в резултат на преценката на фактическия и доказателствен материал по делото изводи, че договорът за лизинг е развален поради неизпълнение на задължението на лизингополучателя за заплащане на дължимите лизингови вноски, за което той отговаря, считано от 2. 03. 2009 г. с оглед упражненото от ищеца-кредитор потестативно право на разваляне с едностранно изявление, достигнало до лизингополучателя на 26. 02. 2009 г., и предупреждението в него, че при неизпълнение на паричните задължения по договора за финансов лизинг в общ размер на 16 307, 89 лв. в тридневен срок кредиторът-лизингодател ще счита договорът за развален.
В нарушение на правилата на чл. 20 ЗЗД въззивният съд е тълкувал клаузите на споразумението от 23. 03. 2009 г. към договора за финансов лизинг, в частност уговорката по т. 2 от споразумението, от която ищецът извежда спорното материално право, само във връзка с клаузата по договора за лизинг за дължима от лизингополучателя неустойка при разваляне на договора, без да вземе предвид останалото съдържание на разваления договор за финансов лизинг, да отчете в пълна степен целта на подписаното споразумение и да съобрази фактите и обстоятелства от значение за определяне на дължимото по т. 2 от споразумението. Със споразумението от 23. 03. 2009 г. към договора за финансов лизинг страните по този договор са констатирали, че лизинговата вещ се връща от лизингополучателя на лизингодателя. В т. 2 на споразумението е закрепено съгласието, че лизингополучателят няма да заплаща неустойка за предсрочно прекратяване, а вместо това ще заплати на лизингодателя сума в размер равен на лизинговата цена на обекта по договора, намалена със заплатените по договора до 23. 03. 2009 г. вноски, както и с цената на обекта, получена от продажбата му от лизингополучателя на трето лице по негов избор, като намирането на купувач ще е резултат от координираните действия на страните по споразумението и дължимата от лизингополучателя разлика ще бъде изплатена в едномесечен срок от уведомяването му от лизингодателя за извършената продажба и за размера на дължимата сума /т. 3 и 4/.
Правният спор във въззивното производство се е концентрирал върху характера и съдържанието на задължението на лизингополучателя по разваления договор по т. 2 от споразумението и действителността на това споразумение. Във въззивното решение е извършена правилна преценка, че споразумението не се отразява на настъпилия ефект на развалянето на договора поради неизпълнението му от лизингодателя. Основателно е обаче оплакването на касатора за неправилност на извода на въззивния съд, че спорната уговорка представлява съглашение за намаляване размера на дължимата неустойка по чл. 30, ал. 1, б. „В“ от договора за лизинг при разваляне на договора поради виновното му неизпълнение от лизингополучателя в размер на непогасената част от лизинговата цена. Настоящият състав, тълкувайки клаузите на процесното споразумение, изходи от съдържанието на правата и задълженията по разваления договор за финансов лизинг, определянето на лизинговата цена по същия и съобрази целта на споразумението. В договора за финансов лизинг, обвързвал страните до настъпването на ефекта на развалянето му, лизинговата цена с ДДС в размер на 62 930, 14 евро, формирана от доставната цена на вещта, предмет на договора, и лизинговото оскъпяване, е подлежала на заплащане от лизингополучателя под формата на встъпителна вноска, месечни лизингови вноски и остатъчна стойност. С оглед цялото съдържание на процесното споразумение и връзката му със сключения договор за финансов лизинг, следва да се приеме, че с него страните по разваления договор за финансов лизинг са уредили последиците от развалянето на договора, което е с действие за в бъдеще /чл. 88, ал. 1, изр. 1 ЗЗД/ – във връзка с предаването на лизинговата вещ на лизингодателя и със задълженията на лизингополучателя. Закрепеното в спорната уговорка на т. 2 от споразумението съгласие на страните при съобразяване на лизинговата цена по разваления договор за финансов лизинг е, че кредиторът няма да претендира неустойката при разваляне /по чл. 30, ал. 1, б. „В“ от договора за финансов лизинг/, като длъжникът, бивш лизингополучател признава съществуващите си задължения за заплащане на месечните лизингови вноски с настъпил падеж до прекратяване на договора и се задължава да заплати разликата между лизинговите вноски за периода от развалянето до края на срока на договора и получената цена от продажбата на обекта от лизингодателя на трето лице.
Изложеното досежно съдържанието на процесното споразумение налага извод, че същото има правната същност на договор за извънсъдебна спогодба по смисъла на чл. 365 и сл. ЗЗД, тъй като с него страните по едно правоотношение по договор за финансов лизинг са уредили последиците от развалянето на този договор, като са установили задълженията на длъжника, бивш лизингополучател по сделката и чрез взаимни отстъпки са прекратили един съществуващ спор. Със спогодбата е предвидена отговорност на длъжника, лизингополучател по разваления договор за обезщетяване на имуществените вреди на кредитора от развалянето на договора, която е разновидност на отговорността по чл. 88, ал. 1, изр. 2 ЗЗД. Постигнатото съгласие на страните е длъжникът да заплати на кредитора обезщетение, съизмеримо с разликата между лизинговите вноски за периода от развалянето до края на срока на договора и получената цена при продажбата на лизинговата вещ от лизингодателя на трето лице. Зачитането на материалноправния ефект на тази сделка с оглед целта й да внесе определеност и яснота в отношенията на страните, като се сложи край на правния спор, предпоставя валидност на споразумението, от което се извежда спорното право.
Следва да бъде споделен изводът на въззивния съд, че уговорката по т. 2 от споразумението няма характер на неустоечно съглашение, тъй като не е с предмет задължение, което ще възникне при евентуално бъдещо разваляне на договора. Преценката на решаващия състав за нищожност на посочената уговорка от споразумението на основание чл. 366 ЗЗД с оглед характера й на спогодба върху непозволен договор /чл. 366 ЗЗД/, обусловила отказа му да зачете материалноправните последици на споразумението на страните, е неправилна. Съгласно чл. 366 ЗЗД, когато спогодбата е сключена върху непозволен договор, тя е нищожна, дори ако страните са се спогодили относно неговата нищожност. По смисъла на посочената правна норма под непозволен договор се разбира договор, който е нищожен изцяло на някое от основанията по чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Налице е спогодба върху непозволен договор и при нищожност на отделна клауза от договора, ако сключената между страните спогодба се основава именно на невалидната клауза. Във всички случаи спогодбата предполага едно съществуващо преди това правоотношение между страните, което е дало повод на правния спор.
Последователно е застъпваното в практиката на ВКС становище, намерило израз в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 193 от 9. 05. 2016 г. по т. д. № 2659/2014 г., I т. о. и решение № 219 от 9. 05. 2016 г. по т. д. № 203/2015 г., I т. о., че уговорката в договор за финансов лизинг, че при предсрочно прекратяване на договора по вина на лизингополучателя, последният има задължение да заплати лизинговите вноски за периода от прекратяването /развалянето/ до края на срока на договора има характер на неустойка за вредите от развалянето, като неустоечната клауза е нищожна, поради противоречието й с добрите нрави. Такава неустойка излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция, тъй като лизингодателят по разваления договор получава имуществена облага от насрещната страна в размер, какъвто би получил, ако договорът не беше развален, но без да предоставя ползването на вещта, което води до неоснователно обогатяване на бившия лизингодател и нарушава принципа за справедливост. Ето защо законосъобразно е заключението във въззивното решение, че уговорката по чл. 30, ал. 1, б. „В“ от договора за финансов лизинг е нищожна като противоречаща на добрите нрави. Тази нищожност на неустоечната клауза не се отразява на действителността на договора за финансов лизинг /чл. 26, ал. 4 ЗЗД/.
Постигнатото от страните по разваления договор за финансов лизинг споразумение от 23. 03. 2009 г. не представлява извънсъдебна спогодба, която се основава на нищожната уговорка за неустойка при разваляне по договора за финансов лизинг. Действително тази неустойка е обект на направените отстъпки по смисъла на чл. 365, ал. 1 ЗЗД, тъй като е постигнато съгласие тя да не бъде заплащана от бившия лизингополучател. Съглашението на страните по прекратения договор с обвързваща ги сила установява задълженията на лизингополучателя за заплащане на неизплатените лизингови вноски с настъпил падеж до развалянето и урежда последиците от развалянето на облигационната връзка – връщане на лизинговата вещ на лизингодателя и заплащането на обезщетение за вредите от развалянето на кредитора, бивш лизингодател. В съответствие със свободата на договаряне /чл. 9 ЗЗД/ страните по разваления договор валидно са уговорили задължение на лизингополучателя да заплати обезщетение за вредите от развалянето, което с оглед извършеното тълкуване на спорната клауза е съизмеримо с разликата между лизинговите вноски за периода от развалянето до края на срока на договора и получената цена при продажбата на лизинговата вещ от бившия лизингодател на трето лице. Касае се до предвидено по волята на страните обезщетяване на имуществените вреди на кредитора, които са пряка и непосредствена последица от неизпълнението, и са настъпили вследствие на упражненото право на разваляне, съизмерими с посочената в т. 2 от споразумението разлика, като посочената уговорка по договора за спогодба следва да бъде зачетена. Гореизложеното следва от правната характеристика на договора за финансов лизинг, от правата и задълженията на страните по този договор и съответните на тях последици от развалянето на договора поради неизпълнението му от лизингополучателя, което има действие за в бъдеще. Уредената в споразумението отговорност защитава от неблагоприятната промяна в имуществената сфера на кредитора, бивш лизингодател вследствие на това, че същият, като собственик на лизинговата вещ, след развалянето на договора продава върнатата вещ на цена по-ниска от тази, срещу която я е придобил /със свои средства по поръчка на лизингополучателя/, и която е очаквал да си възстанови чрез заплащане на лизинговите вноски при надлежно изпълнение на договора.
По изложените съображения за действителната воля на страните по разваления договор за финансов лизинг по споразумението от 23. 03. 2009 г., което има правната същност на договор за спогодба, и за задължението на съда да се съобрази с материалноправния му ефект въззивното решение е неправилно и следва да се отмени на основание чл. 293, ал. 1 вр. ал. 2 ГПК. Не се налага извършването на нови съдопроизводствени действия, поради което съставът на ВКС се произнася по спора по същество.
По делото със заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че погасените вноски по договора за лизинг към момента на подписване на споразумението от 23. 03. 2009 г. са възлизали на общата сума от 34 548, 14 лв. или на 17 664, 18 евро и са включвали първоначална вноска и месечни вноски за времето от юни до август 2008 г. Неизпълнените задължения на лизингополучателя за заплащане на месечните лизингови вноски с настъпил падеж до развалянето на договора според експертното заключение са в общ размер на 9 016, 41 евро. Липсва спор, че лизинговата вещ е била продадена на трето лице на цена от 18 000 лв. с ДДС или 9 203, 25 евро, като за сделката е съставена фактура от 5. 05. 2011 г., и цената е заплатена на 14. 04. 2011 г. /преводно нареждане за кредитен превод от посочената банка/. Поради това съобразно уговорката по т. 2 от процесното споразумение, от което се извежда спорното право, задължението на ищеца възлиза на общата сума от 36 062, 71 евро /лизинговата цена с ДДС от 62 930, 14 евро, намалена със заплатените по договора вноски с ДДС 17 664, 18 евро и с цената, получена от продажбата на лизинговата вещ на трето лице с ДДС 9 203, 25 евро/. Солидарно задължени за заплащането на визираната сума са ответникът – физическо лице Д. Т. с оглед заличаване на регистрирания от него ЕТ „Д. Т.“ и ответникът – „Елитстрой“ ООД, на когото цитираното физическо лице е прехвърлило предприятието на едноличния търговец с договор от 25. 03. 2010 г. с нотариална заверка на подписите. Доктрината и практиката са последователни, че признаването на търговско качество на едно физическо лице разширява правоспособността му с възможността да бъде страна и по правоотношение в областта на търговското право, но не води до възникването на нов правен субект. Всеки един едноличен търговец, като носител и на търговски и на граждански права и задължения, отговаря с едно и също имущество по задълженията, придобити в резултат от упражняването на търговската си дейност, както и по всякакви други имуществени отношения, в които той влиза в частния си живот. Ето защо в случая сме изправени пред един правен субект – физическо лице, действащо като ЕТ с фирма „Д. Т.“, което се е задължило по процесния договор и същото физическо лице следва да отговаря с имуществото си за задълженията, поети от него в качеството на вече заличен едноличен търговец. Що се отнася до отговорността на ответното дружество то тя е следствие от предвиденото в чл. 15, ал. 3 ТЗ, че при прехвърляне на търговско предприятие, ако няма друго споразумение с кредиторите, отчуждителят отговаря за задълженията солидарно с правоприемника до размера на получените права /чл. 15, ал. 3 ТЗ/. Ответникът – физическо лице не доказва възражението си за погасяване на паричните задължения по договора за спогодба чрез плащане.
Неоснователно е възражението на ответника Т., че вземането е погасено по давност, тъй като към момента на предявяване на иска – 23. 03. 2016 г. не е изтекъл петгодишният давностен срок по чл. 110 ЗЗД с оглед настъпването на изискуемостта на задължението с източник договора за спогодба на 30. 12. 2015 г. Съгласно уговорката по т. 4 от споразумението паричното задължение по нея е следвало да бъде изпълнено след изтичане на едномесечен срок от уведомяването на задълженото лице, бивш лизингополучател за извършената продажба, а по делото се установява, че Д. Т. е получил нотариалната покана, съдържаща това уведомяване за продажбата и за дължимата сума по т. 2 от споразумението, на 30. 11. 2015 г.
В обобщение, по изложените съображения за съществуването и изискуемостта на вземането по т. 2 от договора за спогодба на ищеца към ответниците, които са солидарно задължени по силата на закона, и като взе предвид присъдената с влязлото в сила в тази част решение на Пазарджишкия окръжен съд сума от 3 014, 91 евро, настоящият състав приема, че ответниците следва да бъдат осъдени да заплатят солидарно на ищеца на основание чл. 79, ал. 1 вр. чл. 365 ЗЗД сумата от 33 047, 80 евро, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска – 23. 03. 2016 г. до окончателното й изплащане. Поради това въззивното решение следва да бъде отменено в частта, с която искът е отхвърлен за разликата над сумата от 3 014, 91 евро до сумата от 33 047, 80 евро и вместо него да бъде постановено друго, с което на ищеца се присъди тази разлика, заедно със законната лихва. В останалата обжалвана част въззивното решение трябва да бъде оставено в сила.
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответниците носят отговорност за направените от ищеца, касатор разноски съразмерно на уважената част от иска за трите инстанции, като следва да бъде зачетена и присъдената от първоинстанционния съд сума от 518, 81 лв. за направените разноски с оглед уважената част от иска с влязлото в сила като необжалвано първоинстанционно решение. Касаторът е направил разноски за заплатените държавни такси, за адвокатско възнаграждение на представлявалия го адвокат за трите инстанции и за депозит за вещо лице за първоинстанционното производство, като при съобразяване резултата по делото от тези разноски следва да му се присъди общата сума от 14 155, 53 лв. за трите инстанции /5686, 92 лв. за направените разноски в първоинстанционното производство, 4220, 14 лв. – за въззивното производство и 4248, 47 лв. – за касационното производство/.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение № 95 от 21. 03. 2018 г. по т. д. № 27/2018 г. на Пловдивски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 98 от 17. 10. 2017 г. по т. д. № 68/2016 г. на Пазарджишки окръжен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от „УниКредит Лизинг“ ЕАД – [населено място] срещу Д. С. Т. и „Елитстрой“ ООД иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД за солидарно осъждане на ответниците да заплатят на ищеца разликата над сумата от 3 014, 91 евро до сумата от 36 062, 71 евро и ВМЕСТО него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Д. С. Т., ЕГН [ЕГН] с адрес [населено място], [улица], ет. 4, ап. 16 и „Елитстрой“ ООД, ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление [населено място], ул. Ген. Гурко № 22 да заплатят солидарно на „УниКредит Лизинг“ ЕАД, ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление [населено място], ул. Гюешево № 14, на основание чл. 79, ал. 1 вр. чл. 365 ЗЗД, сумата от 33 047, 80 евро /тридесет и три хиляди и четиридесет и седем евро и 80 евроцента/, дължима на основание т. 2 от споразумение от 23. 03. 2009 г., заедно със законната лихва върху сумата, считано от 23. 03. 2016 г. – датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 95 от 21. 03. 2018 г. по т. д. № 27/2018 г. на Пловдивски апелативен съд в останалата част.
ОСЪЖДА Д. С. Т., ЕГН [ЕГН] с адрес [населено място], [улица], ет. 4, ап. 16 и „Елитстрой“ ООД, ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление [населено място], ул. Ген. Гурко № 22 да заплатят на „УниКредит Лизинг“ ЕАД, ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление [населено място], ул. Гюешево № 14 на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 14 155, 53 лв. /четиринадесет хиляди сто петдесет и пет лева и 53 ст./ разноски за трите инстанции.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:

Оценете статията

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.