5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 762
София, 08.10.2018 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на двадесет и седми септември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 1321 по описа за 2018 г. взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Е. Ш. К., чрез адв. С. С., срещу въззивно решение № 492/17.11.2017 г., постановено от Русенския окръжен съд по в. гр. д. № 644/2017 г.
Касаторът излага доводи за нищожност, недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение. Моли обжалваното решение да бъде изцяло отменено. Претендира направените съдебноделоводни разноски.
Насрещната страна Н. Н. Н., чрез адв. С. К., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са изпълнени предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Моли да му се присъдят направените пред касационната инстанция съдебни разноски.
Другият ответник по касация ЗК [фирма], представлявано от М. Г. и П. Д., чрез юрисконсулт Л. С., също е подал отговор на касационната жалба, в който поддържа, че липсват основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, както и че касационната жалба е неоснователна. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Е. Ш. К. е предявил субективно съединени при условията на евентуалност искове за заплащане на обезщетение на от 6000 лв. за претърпени от непозволено увреждане имуществени вреди – унищожаване на собствен лек автомобил “Форд Фокус”, против Н. Н. Н., евентуално против [фирма] – застраховател на първия ответник.
Русенският окръжен съд, като е отменил решението на първостепенния Русенски районен съд, отхвърлил иска против Н. Н. – “заявен на две правни основания – чл.50 ЗЗД и чл.45 ЗЗД”, както и евентуалният – против Застрахователна компания [фирма], на осн. чл. 429 КЗ.
За да постанови този резултат, съдът установил, че на 19.06.2016 г. през нощта, в лекия автомобил на ищеца Е. Ш. К. – „Форд фокус“, челно се ударил лек таксиметров автомобил „Д. Л.“, собственост на ответника Н. Н., в резултат на което автомобилът на Е. К. изгорял. Причината за пожара било късо съединение в електрическата инсталация на таксиметровия автомобил, при което същият самоволно се е придвижил напред, блъснал се в колата на ищеца и така пожарът се разпространил и върху нея. Въззивната инстанция направила извод, че са налице елементите от фактическия състав на чл. 50 ЗЗД: вреда, произлязла от вещ, без върху последната да е въздействано от физическото лице – собственик на тази вещ, тоест при липса на виновно човешко поведение. Имало основания за ангажиране отговорността на ответника в качеството му на собственик на лекия автомобил, причинил вредите, в резултат от самозапалването му. Окръжният съд обаче намерил, че за обезщетяването на ищеца било необходимо претендираните вреди да са произлезли от лекия автомобил на ответника, а в конкретния случай К. определял като вреда покупната цена на автомобила си, пък тя нямало кат да бъде пряка последица от деликта. В допълнение, ищецът не успял да докаже размера на продажната цена, а и след инцидента ищецът К. продал опожарения лек автомобил на вторични суровини, срещу което получил някаква сума.
Според въззивната инстанция не били налице предпоставките за реализиране отговорността на ответника Н. по чл. 45 ЗЗД, тъй като липсвали елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане, а именно – противоправно деяние, извършено виновно от ответника и причинна връзка между виновното деяние и настъпилата за ищеца вреда. В конкретния случай вредоносният резултат – увреждането на лекия автомобил на ищеца, се дължал на случайно събитие.
С тези мотиви искът срещу ответника Н. бил отхвърлен и на двете основания – чл. 45 ЗЗД и чл. 50 ЗЗД.
Относно предявения срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ евентуален иск, Русенският окръжен съд намерил, че същият е неоснователен предвид обусловеността му от иска срещу застрахования.
В изложението касаторът поддържа противоречие на въззивното решение с Постановление № 17/18.11.1963 г. и Постановление № 4/30.10.1975 г. на Пленума на ВС. Няма формулиран правен въпрос, нито такъв би могъл да бъде уточнен от касационната инстанция било от съдържанието на изложението, било от съдържанието на касационната жалба.
Касаторът излага съображения, че въззивното решение е вътрешно противоречиво, неясно и абсолютно неразбираемо и неговият смисъл не можел да се извлече дори и чрез тълкуване, като счита, че поради това то е нищожно, недопустимо и очевидно неправилно и на това основание иска допускане на касационно обжалване. Относно недопустимостта в частта относно иска против евентуалният ответник, счита, че решението е недопустимо поради това, че след като районният съд е преквалифицирал иска срещу предпочитания ответник по чл. 50 ЗЗД, то производството по отношение на евентуалният – Застрахователна компания [фирма] е следвало да се прекрати (при това положение няма как да се ангажира неговата отговорност, произтичаща от застрахователния договор). Обжалваното решение е очевидно неправилно и поради това, че въззивният съд не е следвало да се съобразява с неотносимите към спора и незастъпени във въззивната жалба оплаквания във връзка с изменената правна квалификация на иска в такъв по чл. 50 ЗЗД.
При така изложеното относно оплакванията за нищожност и недопустимост на въззивното решение, настоящият състав намира, че се поставя въпросът: при вътрешно противоречие на мотивите, съответно неразбираемост на същите, съдебният акт опорочен ли е, съответно какъв е порокът. Този въпрос е във връзка с проверката за валидност на въззивното решение, касае основното оплакване по касационната жалба и е от значение за точното приложение на закона, както и за развитие на правото.
Относно твърдението, че въззивният съд е следвало да прекрати производството срещу евентуалният ответник не са налице основания за допускане на касационно обжалване по въпрос, имащ отношение към оплакването за недопустимост. Разглеждането на евентуалния иск зависи от сбъдването на поставено от самия ищец условие и то е отхвърлянето на главната му претенция. Изключение е предявяването на обратен иск, който е винаги евентуален на главния, но има за предмет регресно притезание. Ако главният иск бъде уважен, но при обжалване въззивният съд стигне до различно решение и го отхвърли, въззивният съд, който е съд по съществото на спора, не връща делото на първата инстанция, а е длъжен сам да се произнесе по евентуалните искове последователно, в посочената от ищеца поредност, доколкото естеството им не налага друго (чл. 271, ал. 2 ГПК). Ако всички евентуални искове са отхвърлени от първата инстанция, въззививната ги разглежда в посочената по-горе поредност, доколкото са включени в предмета на жалбата. Ако в този случай уважи един от предходните искове, отменя първоинстанционното решение в тази част и се произнася по същество. Само тогава по отношение на последващите евентуални искове, с оглед така постановения резултат, няма да е настъпило условие за разглеждането им от съда, поради което първоинстанционното в тази част се явява недопустимо и въззивният съд го обезсилва, като прекратява производството. (решение № 51/19.07.2017 г. по гр.дело № 2232/2015 г. на ВКС, IV г.о.) В случая, дали може да се ангажира отговорността на застрахователя по чл. 429 КЗ е въпрос по съществото на правния спор и след като няма надлежно десезиране на съда, той е длъжен да разгледа иска против евентуалнят ответник, щом е отхвърлил този против предпочитания.
Доводите, развити по оплакването за очевидна неправилност на въззивното решение се покриват с тези за нищожност/недопустимост на същото и не обуславят самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване.
В заключение касационно обжалване следва да се допусне в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 492/17.11.2017 г., постановено от Русенския окръжен съд по въззивно гр. д. № 644/2017 г.
УКАЗВА на касатора Е. Ш. К., в едноседмичен срок от съобщението, да заплати държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 120 лв. по сметка на Върховния касационен съд, като в указания срок изпрати по пощата, или депозира в канцеларията на Върховния касационен съд, доказателства за това.
При неизпълнение в срок, касационната жалба ще бъде върната.
Ако указанието бъде точно изпълнено, делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: