Решение №94 от 42626 по търг. дело №3768/3768 на 2-ро тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

Р Е Ш Е Н И Е

№ 94

София, 13.09.2016 година
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, второ отделение, Търговска колегия в съдебно заседание на 31.05.2016 година, в състав:

РЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ЙОНКОВА
НИКОЛАЙ МАРКОВ

при участието на секретаря Л.Златкова
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 3768 /2014 година
за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл.290 и сл. ГПК.
Касационното обжалване е допуснато с определение на настоящия съдебен състав на ВКС,ТК № 153 от 18.02.2016 год., на осн. чл.280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на материалното право: ”Нищожен ли е поради липса на съгласие договор за наем на недвижими имоти при общо определена за всички имоти наемна цена,т.е. при липса на уговорена наемна цена за всеки отделен имот?“ и “Може ли да е налице частична недействителност на клаузи, които не засягат същественото съдържание на един договор, когато липсват императивни правни норми, които да ги заместят?”.
С касационната жалба е въведено оплакване за недопустимост на обжалвания съдебен акт – порок, обоснован с извършено от съда произнасяне по иск, с какъвто съдът не е бил сезиран – основан на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, вместо на чл.59 ЗЗД, касационно основание по чл.281, т.2 ГПК. Евентуално въведеното оплакване е за неправилност на обжалваното решение, по съображения за допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила, подробно изложени в касационната жалба и поддържани от процесуалния представителна страната в проведеното съдебно заседание – касационно основание по чл.281, т.3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба [община], чрез пълномощника си адв. С.Б. е възрази по основателността на въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, с оглед заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, намира:
За да потвърди първоинстанционното съдебно решение на Пазарджишкия окръжен съд, с което е отхвърлен, като неоснователен, предявения от [фирма] срещу [община] иск за сумата 261 617.27 лв., произтичаща от неоснователно обогатяване – усвоена от ответника банкова гаранция, обезпечаваща изпълнението по нищожен договор, ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 06.12.2012 г. до окончателното и изплащане и деловодни разноски за двете инстанции в общ размер от 15 480 лв., въззивният съд е счел за неосъществени елементите от фактическия състав на чл.26, ал.1 и ал.2 ЗЗД, с оглед конкретните посочени в исковата молба основания за нищожност на наемен договор на земеделска земя от 11.05.2012 г. между [община] и трето за настоящия правен спор лице – И. А.: противоречие със закона – сключването му без провеждане на императивно установената в чл.24а, ал.5 ЗСПЗЗ тръжна или конкурсна процедура, въпреки отсъствие на изключенията по чл.24а, ал.6 и ал.7 ЗСПЗЗ, за които последната е неприложима; липса на надлежно решение на ОбС Б. за отдаване под наем на конкретните земеделски земи – частна общинска собственост, предвид отсъствие на достатъчно индивидуализиран предмет на наемния договор и несъобразяване на законовите изисквания на чл.37и – 37о ЗСПЗЗ и на чл.37п ЗСПЗЗ – включване в предмета му на общински мери и пасища без изрично поето задължение от наемателя за поддържането им в добро земеделско и екологично състояние; поради липса на съгласие – липса на необходимата за същото индивидуализация на отдадените под наем земеделски земи по местоположение, граници, трайно предназначение и съответна наемна цена за всеки нает обект – съществени елементи от съдържанието на процесната сделка; поради невъзможен предмет – посочените за наети в приложението към договора имоти не представляват поземлени имоти по см. на чл.24, ал.2 З.
Изложени са съображения, че предмет на процесния наем, са земеделски земи, собственост на Община-Б., поради което договорът, имащ смесен фактически състав – включващ административноправен и гражданскоправен елементи наистина е подчинен на специалните изисквания, въведените със З. и З., на които се позовава касаторът, но те са били спазени към релевантния за възникване на облигационната връзка момент. Обстоятелството, че с решение № 93 от 30.03.2012 год. Общинският съвет [населено място] е дал съгласие за отдаване без търг и конкурс на конкретни имоти – частна общинска собственост, изчерпателно посочени в приложение № 1 – неразделна негова част, между които попадат и процесните земеделски земи и с него е възложено на кмета на [община] да сключи съответните наемни договори, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акта, обосновава правен извод, че императивните изисквания на чл. 21, ал.1, т.8 З. относно представителната власт на последния са спазени. Счетено е също, че доколкото при определяне на земите от общинския поземлен фонд, които могат да бъдат отдавани под наем без търг или конкурс изискването на чл.24а, ал.5, т.2 ЗСПЗЗ, според заключението на изслушаните специализирана съдебно- техническа и агротехническа експертизи, е съобразено по отношение на 85% от тях, означава, че наемното правоотношение в неговата цялост е валидно, по силата на общото законово правило на чл.26,ал.4 ЗЗД – “нищожността на отделните клаузи не води до нищожност на договора, като цяло”. Допълнителен аргумент в подкрепа на възприетото разрешение, според решаващият състав на П. апелативни съд, е възложената с чл.154, ал.1 ГПК доказателствената тежест на ищеца за установяване евентуалната частична нищожност на процесния договор, поради противоречието му със закона – чл. 24а, ал.5, във вр. с ал.6 и ал.7 ЗСПЗЗ и отсъствие на успешно проведено, в съгласие с последната, доказване на твърдяните в исковата молба пороци по отношение на наетите конкретни земеделски земи, индивидуализирани по вид, площ, местонахождение и предназначение. Следователно процесният наемен договор от 11.05.2012 г. валидно обвързва страните и при безспорното неизпълнение задълженията на наемателя, сумите по усвоената от ответната Община, като наемодател, безусловна банкова гаранция, издадената от [фирма] със срок на валидност 01. 03. 2013 г., обезпечаваща изпълнението им, не подлежат на връщане, като дадени при начална липса на основание.
І. По допустимостта на обжалваното решение:
Неоснователно е поддържаното от касатора оплакване за недопустимост на обжалваното въззивно решение, поради произнасяне от страна на решаващия съд по иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, какъвто не е бил предявен, вместо по заявения основен облигационен иск по чл.59 ЗЗД.
Съгласно задължителните постановки в ППВС № 1/85 г. съдът е длъжен да разгледа иска на предявеното от ищеца основание. Когато съдът е разгледал иск, който не е предявен, т.е. не е разгледал иска, с който е бил сезиран решението му е недопустимо – поставено в нарушение на диспозитивното начало в гражданския процес.
В случая с обжалваното въззивно решение Пловдивският апелативен съд е определил предмета на делото въз основа на фактическите твърдения и обстоятелства за нищожност на процесния договор за наем на земеделска земя, на които ищцовата страна се е позовала в исковата си молба. С оглед на същите и заявеното и искане, определящо съдържанието на претендираното право, въззивната инстанция е квалифицирал исковата претенция, като такава по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за връщане на даденото при начална липса на основание, а не съобразно посочената от ищеца правна квалификация по чл.59 ЗЗД – с който общи фактически състав на неоснователното обогатяване се възстановяват разместени без основание материални блага между две правни сфери, което изключва постановеното въззивно решение да е недопустимо. Освен, че според трайно непротиворечивата практика на касационната инстанция съдът не е обвързан от дадената от ищеца правна квалификация на спорното материално право – предмет на делото, а следва сам да квалифицира предявения иск, въз основа на изложените в исковата молба основание и петитум, като част от дейността му по приложение на закона, то дори и когато се е произнесъл по заявените факти, но ги е подвел под неприложима правна норма, невярната правна квалификация, резултат от допуснато нарушение на материалния закон, касае правилността на постановеното съдебно решение, а не неговата допустимост. В този см. погрешната правна квалификация на иска, както е прието и в служебно известните на настоящия съдебен състав решения по чл.290 и сл. ГПК – № 103/20.06.2013 г., по т.д.№ 850/2012 г. на І т.о.,№ 137 от 15.11.2011 г., по т.д.№ 927/2010 г. на І т.о.,№ 224 от 30.12.2013 г., по т.д.№ 981/2012 г. на ІІ т.о., № 704 от 14.12.2009 г., по гр.д.№ 2328/2008 г. на І г.о. и мн.др. е свързана с допустимостта на постановеното решение, само тогава, когато е нарушен принципа на диспозитивното начало – решаващият съд е извел правната квалификация въз основа на обстоятелства, които не са въведени от ищеца, подменяйки по този начин определения с исковата молба предмет на спора и обхвата на търсената защита, какъвто по изложените по- горе съображения не е разглежданият случай.
І. По първия материалноправен въпрос, обусловил допускане на касационното обжалване, настоящият състав на ВКС,ТК, намира:
В приложното поле на чл.26, ал.2 ЗЗД, с която норма са уредени основанията за нищожност, поради пороци, свързани с отделни съществени елементи от фактическия състав на сделката, попада и основанието за нищожност, поради липса на съгласие. Несъмнено е, че липсата на съгласие, като елемент от фактическия състав на сделката е основание, относимо само към двустранните сделки. Освен това, за да се отрази на съставомерността на сделката, отсъствието на съгласие трябва да е към момента на сключване на договора и да бъде съзнателно.
От дефинитивното определяне на наемния договор в чл.228 ЗЗД следва, че страните по този вид договор трябва да постигнат съгласие относно предоставяната за временно ползване вещ и относно възнаграждението / цената/, която наемателят дължи за предоставеното му ползване на вещта. Следователно наемната цена е съществен елемент от съдържанието на този вид договор и липсата на уговорена такава е порок, който се отразява на съставомерността на сделката, не може да бъде саниран и води до нищожността и по см. на чл.26, ал.2 ЗЗД. Поради това и волеизявлението на страните по наемния договор относно дължимата наемна цена трябва да са обективирани по начин, който не поражда съмнение за постигнатото помежду им съгласие за настъпване на правните последици на същия. Самото определяне, обаче, на цената по размер, вид – в пари или чрез друга престация, способ на плащане – глобално или ежемесечно, въз основа на обективни признаци или чрез трето лице / в.л./, за всеки конкретен обект или общо за всички наети имоти, е въпрос на свободна преценка на договарящите – ирелевантна за валидността на наемния договор, предвид отсъствието на нормативно въведени цени. Поради това и договорената между наемодателя и наемателя обща наемна цена за всички имоти, предмет на сключения помежду им наемен договор, сама по себе си, при изричното ясно волеизявление на съконтрахентите в тази насока, не е основание за нищожността на сделката, като сключена при липса на съгласие – чл.26, ал.2 ЗЗД.
По отношение отговора на следващия въпрос на материалното право, по който касационното обжалване е допуснато, настоящият съдебен състав на ВКС,ТК приема следното:
В чл.26, ал.4 ЗЗД е узаконено правилото, че недействителната част от фактическия състав не влече недействителност на целия фактически състав, ако са налице следните условия: когато нищожните части са заместени по право от повелителни правила на закона, или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните и части. Първото условие е налице при ограничена от повелителни разпоредби на закона, свобода на договаряне на съконтрахентите, но е несъмнено, че тези императивни законови правила трябва да уреждат конкретната недействителна част, като валидно заместят отразената в нея воля на договарящите. Второто условие, обаче, е въпрос на конкретна преценка на решаващия съд, с оглед значението на съответната нищожна част за страните по сделката, възможността останалата валидна част от фактическия и състав да е самостоятелна и като такава да породи правно действие, интересите на съконтрахентите и преследваната от тях цел със сделката в нейната цялост. В този см. в задължение на съда е да определи предполагаемата воля на страните, като определи съотношението на нищожната към действителната част на сделката. Поради това, дори и когато липсват повелителни правила на закона, обективирани в императивни правни норми, които по право да заместват конкретни недействителни договорни клаузи, частичната им нищожност може да бъде прогласена, но при наличие на две кумулативни условия – недействителните клаузи да не се отразяват на действието на валидната част на сделката, т.е. да не са съществени и тази валидна част да може да породи присъщите на вид и правни последици и съобразно конкретните недвусмислени обстоятелства, да може да се предположи, че сделката би била сключена от страните и без недействителните и части.
Предвид така дадените отговори на значимите по делото въпроси на материалното право и възприетото от въззивния съд обратно разрешение, че доколкото визираното в исковата молба нарушение на конкретно императивно изискване на закона е само за част от земеделските земи, предмет на сключения наемен договор / 15%/, твърдяната нищожност на същия на основание чл.26, ал.1 ЗЗД е недоказана, с оглед приложение на принципа „ нищожността на отделни клаузи не води до нищожност на договора като цяло”, касационната жалба се явява основателна.
При постановяване на обжалваното решение Пловдивският апелативен съд е игнорирал основополагащи принципи на договорното право, като е приел, че независимо от безспорното неспазване на конкретно посочените от ищеца императивни изисквания на чл.24а, ал.6, т.1 ЗСПЗЗ, по отношение на 15% от отдадените под наем земеделски земи- частна общинска собственост, съобразно принципа „ нищожността на отделни клаузи не води до нищожност на договора като цяло”, договорът, респ. отделните негови части, не е опорочен по см. на чл.26, ал.1 ЗЗД, поради което оплакването на касатора за неправилно приложение на материалния закон е основателно.
Основателно е и оплакването в касационната жалба за процесуална незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт, поради необсъждане на направените във въззивната жалба възражения и доводи за наличие на елементите от фактическия състав на чл.26, ал.1 ЗЗД по отношение на част от земеделските имоти, предмет на процесния наемен договор и нарушение на процесуалното правило на чл.146 ГПК от страна на ПОС, въведено във въззивната жалба, на което въззивният съд не е дал отговор.
Крайният правен извод за неоснователност на предявения иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, поради действителност на процесния наемен договор е изграден в нарушение на чл.12 ГПК и чл.236, ал.2 ГПК, тъй като Пловдивският апелативен съд не е взел предвид нито е обсъдил в съобразителната част на обжалваното въззивно решение заключеният на изслушаните съдебно- техническа и съдебно- агротехническа експертизи, в които подробно са посочени имотите, нямащи характер на маломерни по см. на § 2б от ДР на ЗСПЗЗ, имотите, които са били използвани през последните две стопански години , по отношение на всички които приложима е била императивната процедура, въведена с чл.24а, ал.5 ЗСПЗЗ – отдаването им под наем, респ. под аренда да е чрез търг или конкурс, при условия и ред, определени от ОбС, нито е дал отговор на въведените в тази насока доводи на ищеца, с оглед поддържаното основание за нищожност по чл.26, ал.1 ЗЗД. Решаващият състав на въззивната инстанция пренебрежително е игнорирана и констатацията на в.л., че конкретни земеделски имоти, достатъчно индивидуализирани в Приложение № 1, неразделна част от процесния наемен договор, са с трайно предназначение на пасища и мери, поради което за отдаването им под наем е бил приложима повелително установената в чл. 37п ЗСПЗЗ процедура, нито е обсъдил изложените в тази вр. оплаквания на настоящия касатор срещу материалната незаконосъобразност на първоинстанционния съдебен акт, без да изложи каквито и да било съображения за приетата им неоснователност.
Поради това и обжалваното решение следва да бъде отменено.
Съгласно чл.236, ал.2 ГПК съдът е длъжен да изложи мотиви към решението си, които да отразяват решаващата му правораздавателна дейност – съображения които сочат какви фактически констатации е направил и въз основа на преценката на какви доказателства, както и относно приложимата материалноправна норма.
Според формираната задължителна практика на касационната инстанция общите бланкетни фрази, че съдът приема за установи едни или други обстоятелства, респ. за основателен или не предявения иск не отговорят на въведеното с чл.236, ал.2 ГПК законово изискване, аналогично на изискването на чл.189, ал.2 ГПК/ отм./. И това е така защото чрез съдържанието на последните не може да се провери законосъобразността, обосноваността и правилността на постановения съдебен акт. В този см. мотивите на въззивния съд, както е посочено и в ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и в редица постановени по реда на чл.290 и сл. ГПК решения на ВКС, между които решение на І т.о. № 101 от 03. 06. 2015 г., по т.д.№ 1740/2014 г., за да съответстват на вмененото с чл.236, ал.2 ГПК задължение на решаващия съд, предвид правомощията му на съд по съществото на спора, чиято дейност е продължение на дейността на първостепенния съд, трябва да съдържат самостоятелно изложение на приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценка на доказателствения материал, относим към спора и доводите и възраженията на страните, на които трябва да бъде даден конкретен отговор. В случая в мотивите на обжалвания съдебен акт изобилства от общи фрази, от които не става ясно обсъдени ли са всички източници на доказателства, имащи значение за валидността на процесния наемен договор, извършена ли е преценка на условията за частична недействителност на процесния наемен договор, правилно ли е разпределена доказателствената тежест с оглед отделните искови претенции. Липсват и съображения за съответните наведени от страните доводи и възражения, с което изискването на процесуалния закон е съществено нарушено. С оглед гореизложеното и на осн. чл.293, ал.2 и ал.3 ГПК след отмяна на обжалваното въззивно решение, делото следва да бъде върнато на Пловдивския апелативен съд за ново разглеждане и извършване на дължимите от въззивната инстанция процесуални действия – обсъждане доводите и възраженията на страните, самостоятелно изложение на приетите за установени факти и обсъждане на относимите към тях доказателства и излагане на мотиви по съществото на спора.
При новото разглеждане на делото въззивният съд, на осн. чл.294, ал.2 ГПК, дължи произнесе и по отговорността за деловодните разноски на страните, направени в касационното производство.
Мотивиран от горното и на осн. чл.293, ал.3, във вр. с ал.2 ГПК, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 482 от 18.07.2014г., по възз. т.д.№ 25/2014 г.,по описа на с.с.
ВЪРЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Пловдивския апелативен съд.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

Оценете статията

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.